Любимата на милиони хора по света кухня – на скара – през последните шест години е умело превъплътена като цялостна и завършена концепция за хранене в заведенията “СкараБар”. За незапознатите е редно да отбележим, че идеолог на проекта за Скара-та е Станислав Раковски, вероятно известен на някои с неговия вече несъществуващ (по наше мнение легендарен) ресторант “Отвъд Алеята зад Шкафа”.

За разлика от предишния му опит, сегашните заведения, първото от които в сградата на театър “Сфумато”, а второто – на ул. „Бенковски”, демонстрират изцяло нова и различна посока в развитието на храненето в България. Дизайнът е изчистен, леко индустриален, светъл и непретенциозен, не липсват оригинални решения и хрумвания, не липсва и корпоративна идентичност.

В края на 2014 беше открит и трети Скарабар – на ул. Николай Ракитин, в сградата на Бизнес Център Полиграфия (от своя страна част от помпозния Полиграфически комбинат на Цариградско шосе). Може би най-голям като вътрешна площ от трите заведения, абсолютно изчистен като дизайн (със снимки на панелки) и с тераса, която е спокойна, закътана и сенчеста.

Попитайте един средностатистически българин какво бързо, лесно и вкусно обича да яде и отговорът няма да закъснее: “Нещо на скара”. През годините на прехода в политически, социален и кулинарен аспект, с навлизането на съвременни технологии в месопреработването, както и с промяната в консуматорското поведение на българина, представата за скара в главите на редовия консуматор е била и продължава да бъде силно деформирана, до степен до която истинския вкус за месо е загубен.

Сериозен старт в биографията на Скара-та беше заявката за приготвената на място кайма само от месо, подготвено от Ивайло Пенев от “Тандем”- Попово, че вината селектира Яна Петкова, че наденичките са на Андрю Соурей, а бакалията се взима от еди-кой си търговец (всичко това изброено в менюто). Далеч от всякакво лошо чувство, се питаме: “Длъжни ли сме да знаем кои са изброените хора?”. Не ни разбирайте погрешно, няма нищо лошо в това да заявиш произхода на стоките, които влагаш или че някой подбира специално вината за едно заведение. Напротив, на много места по света това е препоръчителният минимум и затова ни е трудно да определим дали тези факти повече ни натъжават, отколкото да ни радват.

Менюто е построено класически: салати и предястия, супа, ястия, десерти. Топлите ястия, а и някои от продуктите за студените се пекат и подготвят на скара с дървени въглища. Предложенията за скара са класически и включват: кюфтета, кебапчета, вратни пържоли, наденички, телешки бифтек, ребра, наречени „свински крилца”, пилешко филе и, за почитателите на агнешкото, шишчета – три на брой и с вариращо в качеството месо, бихме казали. Месата се предлагат и на килограм, има мешана скара (0.500 кг) и „Скара планина” (1,200кг). Цени: от 8.60 до 15.00 лева, в които е включена и гарнитурата. Видът и размерът й са предварително зададени: салата от зеле и моркови (без почти никакво овкусяване), небланширани пържени картофи, поръсени с риган (понякога топли, а понякога изстиващи) и – лютеница.

Внимание лютеница!!! Точно тя е тънката линия на разделение. За носталгично настроените, за тези, които помнят, или които са чували от бабите и дядовците си, лютеницата „за истинските кебапчета” трябва да е доматена салца с лук /има спорещи, които настояват за праз/. Гъста, тъмночервена. Тук решението е друго: лютеницата е подправена по гръцки, с …канела. Раздорът по този въпрос настигна и нас самите, и тук, очевидно, няма да има примирение. Мненията се разделиха на две: „канелата е кощунство при каквото и да било в скарата” срещу „е, точно заради тази канела, хората идват тук”.
Предлагаме ви вие да решите битката, в която, разбира се, няма да има мир.

Колкото до отбора на носталгиците: кебапчето и кюфтето не е това, което е било преди гореспоменатата забрава на истинския вкус. Но. Говорим за качествено кюфте и кебапче, с по-на едро накълцана кайма, сочно и вкусно. Миналото си е минало, но порция дроб на скара /който за съжаление не винаги е наличен/, разкарва всякакви разсъждения и мисли за миналото.

При салатите и предястията няма изненади и цените са повече от умерени за предлаганото качество. Внимавайте с порцията печени чушки: понякога е така обилно полята с марината, че е възможно да прелее от ръба на чинията. Цените не надвишават 7.00 лева.

Десертите са класически и някак по домашному, без излишни претенции – крем карамел, сутляш, брауни. Безупречни. Все пак, домашната торта с бисвити и праскови е нещо, което може да те накара да се сетиш отново колко семплото е велико.

Комерсиалната нагласа в работата на много от популярните софийски заведения не е подминала и СкараБар, за “удоволствието” да полеете салатата си със зехтин например, ще ви таксуват. От друга гледна точка, принудени да се справят с ежедневието, предлагат дори и услуги като “Такса ваше парче торта”.

Напитките, които се предлагат са подходящи за концепцията и няма излишни забежки откъм алкохолите, освен ако не ако желаете да поръчате Бейлис или Кампари. Сокът от малини, обаче, не е нещо, което може да пием навсякъде. Вината са разделени на повече от странните категории „евтино” и „скъпо” и това понякога създава трудности на българския кавалер, който поръчва „евтино” вино на дамата си. Иначе са френски, не са български или наливни, както би предположила концепцията на мястото, и с повече от прилични качество и цени.

Накрая, що се отнася до „амбианса” на местата: през лятото, освен ако не сте със своите, в Скарабар 1 на „Сфумато” понякога присъствието на деца и крясъци, въпреки умилението, може да ви изкара от нерви. През зимата – препълненото от хора Скарабар 2 на „Бенковска” – също. Както и обядът в Скарабар 3.

Но, по дяволите, кажете къде да ядем вкусна скара???

СкараБар е на ул. Димитър Греков 2, на ул. Г. Бенковски 12, на бул. Цариградско шосе 47А и тук.