Рене и Джун Йошида: храната като съдържание, ресторантът като епизод

В Table Mood обикновено пишем за ресторанти. За места, които имат адрес, кухня, меню и история. За заведения, които успяват или се провалят, но оставят следа в градската гастрономия. Затова е напълно логично някой да попита защо пишем за Рене и Джун Йошида? В крайна сметка те нямат ресторант в момента. През последните години около имената им се появиха и изчезнаха различни проекти – The Happy Pig, Pop-Up Chicken, десетки pop-up събития, FunKooks и сега поредната нова концепция. Ресторантите идват и си отиват, имената се сменят, партньорите също.

Единственото постоянно нещо остава самият бранд „Джун и Рене“ и затова също толкова валиден е и въпросът: защо досега не сме писали за Рене и Джун Йошида? Добре е, може би, да обясним на Gen-Z кои бяха (са?) героите на Gen-X и милениълите в София.

Джун Йошида е сред малкото разпознаваеми лица на софийската кулинарна сцена, които могат да се похвалят с класическо кулинарно образование и реален професионален опит извън България. Завършил курсове в школата „Le Cordon Bleu“ в САЩ през 2004 г. и работил там при шеф Норман ван Ейкън (който, за справка, е истински кулинарен революционер, благодарение на когото днес се храним с толкова много етно-елементи в храната си), с годините той успя да изгради открояващ се профил, не на последно място заради отчасти японските си корени. Въпросът е какъв профил: на готвач или на медийна личност?

След работа в различни кухни на вече затворили заведения, през 2013 Йошида, в партньорство с известно име от барманската сцена в България, отваря The Happy Pig – ресторант, който успя да улови духа на градската публика в София през 2010-те години.

Концепцията съчетаваше авторска, но непретенциозна кухня, коктейлна култура и усещане за достъпност, което липсваше на много от по-амбициозните ресторантьорски проекти по онова време. В началото всичко тръгна добре, но в последствие качеството на храната, обслужването и изобщо преживяването се влоши. Наблюденията върху работата на Йошида през годините показват, че това често се случва – летящ старт и отегчение след около 2 години. Успехът на заведението беше по-скоро социален и културен феномен, отколкото значимо кулинарно явление. Но най-важното: The Happy Pig създаде общност от заклети последователи за Йошида, които вярват, че той не може да сбърка.

По време на Ковид-пандемията възникна FunKooks, движен от Джун и съпругата му Рене. С него фокусът на проекта „Йошида“ се измести, но звучи логично, ако си припомним тези времена. FunKooks започна като платформа за рецепти и видеа с техники и постепенно се превърна в медийно присъствие, в което личностите на двамата започват да доминират над самата храна. Успехът на формата е безспорен – аудиторията получава усещане за близост, непринуденост и достъпност. Кулинарното съдържание обаче сякаш е подчинено на нуждата от постоянно присъствие в социалните мрежи.

2022 година – следващият проект на Йошида, отново с партньори, беше по-гъвкавият и нискорисков формат „Pop-Up Chicken“  в стила на американските вериги за пържено пиле (но малко по-така, имаме и самардала). На пръв поглед странно решение да се отвори fast food, взето или в резултат на адаптацията към нелеката ресторантьорска среда у нас в СледКовидно време или като отказ от дългосрочен ангажимент и дисциплина, които са нужни за изграждането на устойчив ресторант. Феновете последваха Йошида и тук, и обявиха пилето за най-доброто в София, но лошо няма, това може да се окаже най-честният му проект, изграден изцяло около един продукт и неговите вариации. Не дълголетен обаче, само две години по-късно вече е затворил.

Следва прехвърлянето към може би най-печелившите формати за Джун и Рене: Pop-up събитията. Висока видимост, нисък оперативен риск, постоянен медиен шум, какво повече да иска човек? Влизаш в кухнята на друг ресторант и ползваш оборудването му, за да поздравиш от балкона почитателите с мимолетен, но ярък блясък.

През 2026, отново с партньори, им предстои откриването на следващия проект – Пилето: pileto.fried.chicken.shop (или както се изписва точно). Посетете го след като го открият и докато го има (без всякаква ирония).

В заключение можем да кажем, че около името името на Йошида остава усещането за непрекъснато начало и рядко – за завършена и устойчива ресторантьорска история.

Като тандем Джун и Рене са показателен пример за трансформацията на съвременната гастрономия в медийно съдържание. Техният успех е неоспорим и произтича повече от способността им да изграждат аудитория и разпознаваем бранд, отколкото реални кулинарни успехи. Храната е комуникационен продукт, а те са едни от най-успешните й популяризатори.

Пилето ще бъде на ул. Искър 11.

SkaraBar/СкараБар

Любимата на милиони хора по света кухня – на скара – през последните шест години е умело превъплътена като цялостна и завършена концепция за хранене в заведенията “СкараБар”. За незапознатите е редно да отбележим, че идеолог на проекта за Скара-та е Станислав Раковски, вероятно известен на някои с неговия вече несъществуващ (по наше мнение легендарен) ресторант “Отвъд Алеята зад Шкафа”.

За разлика от предишния му опит, сегашните заведения, първото от които в сградата на театър “Сфумато”, а второто – на ул. „Бенковски”, демонстрират изцяло нова и различна посока в развитието на храненето в България. Дизайнът е изчистен, леко индустриален, светъл и непретенциозен, не липсват оригинални решения и хрумвания, не липсва и корпоративна идентичност.

В края на 2014 беше открит и трети Скарабар – на ул. Николай Ракитин, в сградата на Бизнес Център Полиграфия (от своя страна част от помпозния Полиграфически комбинат на Цариградско шосе). Може би най-голям като вътрешна площ от трите заведения, абсолютно изчистен като дизайн (със снимки на панелки) и с тераса, която е спокойна, закътана и сенчеста.

Попитайте един средностатистически българин какво бързо, лесно и вкусно обича да яде и отговорът няма да закъснее: “Нещо на скара”. През годините на прехода в политически, социален и кулинарен аспект, с навлизането на съвременни технологии в месопреработването, както и с промяната в консуматорското поведение на българина, представата за скара в главите на редовия консуматор е била и продължава да бъде силно деформирана, до степен до която истинския вкус за месо е загубен.

Сериозен старт в биографията на Скара-та беше заявката за приготвената на място кайма само от месо, подготвено от Ивайло Пенев от “Тандем”- Попово, че вината селектира Яна Петкова, че наденичките са на Андрю Соурей, а бакалията се взима от еди-кой си търговец (всичко това изброено в менюто). Далеч от всякакво лошо чувство, се питаме: “Длъжни ли сме да знаем кои са изброените хора?”. Не ни разбирайте погрешно, няма нищо лошо в това да заявиш произхода на стоките, които влагаш или че някой подбира специално вината за едно заведение. Напротив, на много места по света това е препоръчителният минимум и затова ни е трудно да определим дали тези факти повече ни натъжават, отколкото да ни радват.

Continue reading

Wok to walk

Появата на нова и непозната концепция за бързо хранене в България винаги е била интересно и любопитно зрелище през годините. Екзотичните някога гофрети и хот-дози (хмм…), последвани от вече забравените, сигурни сме, израелски питки. Ливан и Сирия победиха в кулинарната битка с Израел, придобивайки авторско право над фалафела, който автоматично бе принизен до заместител на месото във все още интересните и обещаващи бизнес и хапване до зори Мимас. Верни на родината, предприемчиви българи – патриоти поеха щафетата и защитиха българските евреи – създаден бе сандвича на тостер. Обилно полят с три лъжици полу-течна, полу-солидна субстанция, наречена салата.  МакДоналдс и Кей Еф Си бяха по-скоро упадъчни и безинтересни, а Събуей – направо смешни.

През 2013 битката за надмощие при бързото хранене ще се води между три кулинарни школи. Първата е на супите – започва да изстива и все по-често да ухае на чесън и оцет. Плътно преследвана от тази на “чиабата”-та (която е горе-долу като Ланчия-та, за която се разбра, че е Ланча, когато Зуп-а стана Севън- ъп или -ап, решете сами, ама никой не ги щеше като се разбраха истинските имена на нещата) – недопечени и жилави хлебчета, натъпкани с евтини колбаси и сирена, в които като компенсация има едно листенце айсберг. Третата изгряваща и силно противоречивата звезда на фаст-фууд естрадата, обект на внимание от наша страна, е азиатската кухня.

Представяме “Wok to Walk” и нашите впечатления от многобройните ни посещения там:

На първо място е важно да се знае, че Уок то Уолк е холандска франчайз верига. Дизайнът е минималистичен, ефектен и в тон с корпоративната идентичност на бранда – много оранжево навсякъде. Основните елементи и материали са добре аранжирани и правят добро и силно първо впечатление.  Функционалността на дизайна обаче е тотално сбъркана според нас. Докато някои от посетителите чакат своите поръчки окупирали витрината с основните продукти от офертата на Уок то Уолк, други, по-неуверени в избора си, се мъчат да пробият барикадата и да огледат изложената суровина. Колко по-лесно би било ако персоналът на заведението, който така или иначе вика всеки поименно, да започне да кани клиентите си да се настанят, докато чакат.

Силно привличащите черти на азиатската кухня са много, принципно плюсовете за концепцията на Уок-а като че ли са:

– винаги гореща, прясно приготвена храна;

– задоволително като избор на ингрeдиенти и възможности за комбинации меню;

– времето за приготвянето на ястията, предвид спецификата на кухнята, принципно е сведено до минимум.

Има и моменти обаче, например по обяд, когато може да ви се „изчака чакалото”, така че бъдете готови и за тях.

Continue reading