Manzo

Posted on by
Reply

Да наречеш ресторанта си просто „Месо“ (Manzo) в столица, където претенциите често изпреварват възможностите, е ясен знак за самочувствие. Manzo не се опитва да бъде класическа италианска пицария, амбицията тук е по-висока – „модерен тоскански стекхаус с градски шик и авторски почерк“.

Разположен на улица Раковски, Manzo печели от централната си локация, но плаща данък на градската среда. Паркирането в района вечер е меко казано кошмарно. Пеша, с обществен транспорт или с такси – това са най-удачните варианти, за да няма изнервяне още преди да сме седнали на масата.

Интериорно вътре всичко крещи „модерен индустриален шик“ или дърво, желязо и приглушена светлина. Масивни маси от дъб, които трябва да напомнят за автентични тоскански месарски халета, частично отворена кухня (витрина) и капацитет от 60 места – всичко това прави пространството сравнително компактно. И тук се сблъскваме с първия по-сериозен структурен компромис на заведението. В стремежа си да максимизират капацитета, управителите са разположили масите изключително близо една до друга. Ако сте на маса за двама, уединението ви е илюзорно – буквално можете да чуете разговора на съседите и да разберете какво са си поръчали за десерт. Когато ресторантът се напълни вечер, акустиката става тежка, нивата на шум се вдигат рязко и романтичният елемент, който дизайнът иска да внуши, отива на кино.

Менюто е компактно, фокусът е ясен: малко, но добре подбрани позиции, разделени между антипасти, паста и месо – на скара с дървени въглищa, на тиган и т.н. Има и фокачи, и пици, и бъргъри. Цените ясно позиционират ресторанта във високия сегмент за дори ненормално скъпата София.

На няколко пъти опитвахме различни ястия, или взехме контролни проби, както би се изразила БАБХ, които ни оформиха добра представа за мястото. Менюто е в интернет и ще ви спестим рецитирането му, ето няколко наши впечатления.

Салати и предястия (Антипасти):

Салата с козе сирене и смокини. Комбинацията между сладкото и соленото сирене е класическа и приятна, но кухнята беше малко по-щедра с дресинга, което беше отнело от свежестта на зелените салати. Малко предвидима комбинация от вкусове, няма кой знае какво вълнение, което цената й може би предполага.

Емблематичният за мястото Тартар Авокадо от кълцано говеждо със салца от пушено чипотле – много добро попадение. Месото беше фино кълцано на ръка, авокадото придава добра текстура. Пушената нотка на чипотлето придаваше характер, който за някои клиенти може да се стори една идея по-интензивен и леко да засенчва вкуса на чистото месо, но като цяло – много добре изпълнено предястие.

Паста и ризото:

Пастата е лакмусът за всеки италиански ресторант, а Талиолини Ал Тартуфо е ястие, което може да изнерви по-малко можещите готвачи. Пастата беше наистина al dente, а сосът от манатарки и трюфел беше с много лека и гладка текстура, с лека землистост и вкусово премерен – без излишно наблъскване на много манатарки, за да компенсираме липсата на трюфел. Проблемът тук е по-скоро в съотношението цена-грамаж. За цената си порцията е по-скоро символична, да не кажем дегустационна. Това в Италия може и да върви, но в страната на манатарките си трябват няколко грама отгоре.

Скара и месо:

Основният фокус на Manzo са стековете и тук кухнята заслужава комплименти.

Стековете ни (Стриплойн, Фланк и Рибай) пристигнаха с карамелизирана коричка от високата температура на скарата и топъл, розов център, без излишни сиви ивици по краищата. Качеството на суровината е високо, месото е крехко и сочно.

Има и шницели, и свинско, и някои морски дарове, и пица, и бъргъри, но nomen est omen – Manzo е място за месо и ако ще давате тези грешни пари, по-добре ги дайте за месо.

Десерти:

За тях питате на място, при нас приемливият вариант беше …. тирамису. Когато е добро, тирамисуто с една хапка може да ви обясни защо го има по целия свят. Тук то беше nonchalant-но добро: въздушно, кадифено, с качествено еспресо и Амарето, и основният плюс за нас – не беше прекалено сладко.

Обслужването в Manzo оставя смесени чувства и е зоната, в която ресторантът показва своите слабости и напомня за типичните проблеми на българския пазар.

Посрещането е любезно, но в момента, в който заведението се напълни, сервизът започва да се „пропуква“. Поръчките на храната и напитките пристигат с хаотично темпо. В по-късен етап от вечерта се наложи няколко пъти да улавяме погледа на сервитьора, само за да поръчаме допълнително вода. Персоналът изглеждаше дезориентиран от пълния салон.

Винената листа е сериозна и предлага класически италиански етикети. Определете си бюджет и не се оставяйте сервитьорите да ви бутат към най-популярните, или скъпи, зависи от часа на посещението ви, позиции в листата.

Manzo не е евтино заведение и никога не е претендирало да бъде такова. Вечеря за двама с две предястия, две основни месни ястия, бутилка вино среден клас и десерт, лесно преминава границата от 150+ евро.

Много е трудно някой ресторант в София да оправдае подобна сума и Manzo, честно казано, не предразполага всеки да влезе в него, но качеството на продуктите е високо и готвачът знае какво прави. Сервизът и теснотията в салона могат да ви накарат да се чувствате сякаш сте надплатили за преживяването, но ако не ви пука много за това, може и да опитате едни от най-вкусните стекове в София.

Много хора мислят така и затова резервациите са задължителни. Manzo е на ул. Г. С. Раковски 193, тук https://manzo.bg/ и в социалните мрежи.

Жадната ламя

Posted on by
Reply

„Жадната ламя“ е софийска кръчма с над двайсетгодишна история.

Както показват над 2000-те отзива за нея в Гугъл, това е място, което почти всеки софиянец е посетил и за което, дали го харесваме или не, трябва да кажем едно: респект за дългите години работа и ежедневна борба.

Ламята е на леко скришна, но централна улица – „13-ти март“ – и се помещава в къща като от приказка на братя Грим. Респект и за който е решил да я реставрира и запази, а не да превърне атрактивния парцел в кооперация. Неоспорим плюс е градината: малко са в София местата с уютни, приятни и прохладни градини с много зеленина. Подозираме, че именно заради градината мнозина от нас прощават прегрешенията на Ламята, които е неизбежно да се направят, когато работиш от толкова много време. Точно в градината, преди повече от две десетилетия, за първи път видяхме босилек в саксия, който се ползваше за салата.

Хубавото на Ламята е, че тя много добре е дефинирала какво е и не се опитва да се прави на това, което не е. Това е кръчма. Кръчма, в която човек да се нахрани и много-много да не му мисли. Да не мисли какво да си поръча извън менюто или какъв проблем да направи. Ясно е, че първото няма да стане, а за второто на никой не му пука.

Не само менюто, очевидният признак, но дори и масите, приборите, чиниите и чашите предупреждават с висок, ясен глас, че тук киноа няма. Има много пържено и много чесън. Има даже и сланина.

Има достатъчно на вид и брой салати, като преклонението към чесъна е изнесено в отделна секция: домати с чесън, чушки с чесън, патладжани с чесън.

Има два вида картофи, телешки език, дробчета, боб с наденица, запечени сирена, няколко вида гъби, абсурдно звучащи вегетариански творения като броколи и карфиол със сирена или гъби със сирена на фурна, и по-малко абсурдни като спанак с яйце и сирене на фурна.

При основните месото от всякакъв произход и във всички варианти е цар: като кюфте, кебапче, ребра, шишчета, пържоли, наденици и стекове на скара. Като виенски шницел, рибица с бренди, пиле рокфор, медальон с гъби или пепър стек на тиган.

Има и риба – или на скара, или под формата на фиш & чипс.

Десертите са толкова трогателно старомодни – крем карамел, сладък салам, крем маскарпоне и шоколадов мус – че на човек му иде да ги поръча всичките.

Тук се пие бира и ракия. Виното е изветряло или полуразвалено и в него се слага лед. Но, както вече написахме – без лиготии.

Най-хубавото на Ламята е и най-важното: тук е наистина вкусно (в 90% от случаите, което е по-често, отколкото ни е било вкусно във Fake French), честно и на нормални цени. Салатите са между 4 и 9 евро, предястията – между 7 и 15, основните – между 9 и 29 евро. Спокойно можете да се нахраните със салата, голямо предястие или основно и напитка за до 20 евро. Което в София след приемането на еврото (мой малък Париж) е постижение.

Жаднята Ламя се намира на ул. „13-ти март“ 2 и в гугъл мапс. Социални мрежи няма.

Unica (by Pricelles)

Posted on by
Reply

Ресторант „Unica“ започна съществуването си като скъпа пицария с луксозен дизайн на централна улица.

Към 2026 нарича себе си „италиански ресторант“, все така е с луксозен дизайн, но вече брандиран/издържан/покровителстван от Мастъркард и с невероятна заявка за занаятчийска кухня и авторска кулинарна акробатика.

Unica се намира на булевард „Цар Освободител“ 8А, може би най-централната софийска улица, носила както името „Княжеска“, така и „Руски“. Надали има по-скъп адрес за заведение в столицата и още с отварянето си през 2022, заведението се заяви, че не е за туристи, нищо, че предлага пица, а за по-специалните клиенти. Какво означава това, решаваме да разберем и през 2026 година, след като досегашните ни няколко посещения ни оставяха не особено очаровани.

Дизайн – както при всяко заведение от космическата група (Космос, Ракета Ракия, Фабрика Дъга, Спутник) и тук дизайнът е на ниво и показва мислена от правилните хора концепция и качествено изпълнение. Формите са меки, цветовете – пастелни и земни, има много цветя (истински) и дърво. Сериозна инвестиция.

Най-важното, храната: има обедно, основно и дегустационно меню. Пица вече няма.

Обедното е фиксирано за всеки ден от седмицата и примерно за един вторник звучи така:

– Паниран патладжан с краве сирене, чери домати и маринована печена капия, 6.59 €/12,89 лв.

– Чаудър със свинско, 3.99 € / 7.80 лв.

– Ризото с грах и калмари, 7.49 € / 14.65 лв.

– Боб на фурна със свински гърди, 7.99 € / 15.62 лв.

– Филе от лаврак с моркови и броколи в маслен сос с мисо и лешници, 8.99 € / 17.58 лв.

Менюто за всеки ден звучи добре и разнообразно, ястията са приготвени вкусно, цените даже са нормални в контекста на ценовата лудост, която е обзела София в началото на „евро-приключението“. Може и да се окаже, че Unica е особено доброто място за обяд в центъра на София. Ние, във всеки случай, препоръчваме.

Основното меню е там, където става ясно кой какво иска и какво може. То е стегнато, с оптимален на брой предложения от салати, студени и топли предястия, паста и ризото, и основни. Има си и вездесъщите плата със сирена и колбаси и десерти.

Continue reading →

СОЛ

Posted on by
Reply

Бар „СОЛ“ е мечтата на всички тези градски герои, за които цел в живота е да правят каквото си искат. Да работят както и когато си искат, без да се съобразяват с правила, норми и клиентела, нещо като антифа в ресторантския бранш.

СОЛ е на улица Врабча 26 и работи от сряда до събота от 17.00 до 23.45, но кухнята е от 18.30 до 22.00. Не и през лятото, тогава се ходи на море.

Готвят се по 4 неща на ден, които звучат така:

Патешки сърца, качамак

Говежди тартар

Паламуд с картофена салата

Патладжан разядка

Пържено пиле сандвич

Свински уши, кимчи

Мляно патешко месо

Телешка саздърма

Пържен сом и т.н., и т.н.

Лош късмет е, ако попаднете на деня с телешки дроб, свински ушички и сардини с туршия, но се предполага, че всички, които ходят в Сол знаят къде отиват.

Концепцията на СОЛ е тази на ексклузивност и в никакъв случай на инклузивност, ако можем да си позволим да измислим думата на български. Обслужват се само тези вкусови и стилистични посоки, които отговарят на разбиранията на собствениците – главно месо, много дреболии, много пържени неща, предимно люто, слаб избор при напитките (само бири).

Ние нямаме проблем с тази концепция, все пак е концепция, имаме проблем с обективните пречки за добро прекарване: в 90% процента от случаите 2 от тези 4 ястия са свършили преди 21.00 часа, мястото е неудобно (претъпкано, по начин който казва – всеки да сяда, където намери, we f.cking don’t care) и неуютно (бар столове в стил механа от краен квартал), няма никаква вентилация (затова пък често има кимчи), посуда като от столова и най-вече отношението на един от собствениците, който и готви, което повече от често е грубо и  неучтиво, граничещо с невъзпитано.

Имаме проблем и с това, че кулинарни конкурси валидират СОЛ като заслужаващо награда място. Убедени сме, че София заслужава хора и места, които обичат клиентите си и са чисти, доброжелателни и най-вече работливи.

Кратко ревю, безспорно. Като менюто на СОЛ.

СОЛ е на ул. Врабча 26 и тук.

Carnivale

Posted on by
1

Като често се случва, nomen est omen и описващият себе си като funky gastrotaverna Carnivale е шарен карнавал, на който целта е всеки да намери нещо за себе си.

Мястото е гръцко, но е трудно да се определи какво точно е: таверна, ресторант или шиша-бар, място за храна за вкъщи или място за консумация на място, място за „домашните кюфтета на мама“ или за стекове, за узо и ципуро или за претенциозна винена листа. Единственото нещо, което е сигурно в Карнивале, е това, че е мястото е скъпо.

Намира се в кв. „Иван Вазов“ на бул. „Витоша“ 190, до Южния парк, в един от тези апартаменти, преустроени в заведения, в които се качвате по стълби един етаж над кота 0 и които никога не могат да бъдат нищо друго, освен апартаменти, преустроени в заведения – с ниски тавани, липса на дневна светлина и странно разположение на пространствата. Не можем да виним собствениците на Карнивале за българските беззакония, разбира се, но това, което се набива в нашите очи е, че за над 7 години работа ремонт така и не се направи в таверната и клиентите продължават да седят на черни масивни мебели и маси, подходящи за квартално кафене отпреди 20 години.

И именно този дисонанс между интериор и всичко, което следва е объркващ за нас.

В повечето случаи клиентелата знае къде отива – защото Карнивале имат общо над 20 К последователи в социалните медии и собственикът на мястото – Янис – е неуморно в светлините на социалните прожектори.

Менюто на Карнивале е типичното за една гръцка таверна, с безспорно голям избор, макар и в една определена посока – месо (и картофи). Дотук прекрасно, проблемите започват с внушението, което изписването на менюто създава, а именно за нещо луксозно, което иде да оправдае цените. А лукс в Карнивале няма. Акцентът е върху „наше“ и „домашно“, като не спорим за първото, но на второто, според нас, мястото му не е в ресторант. Домашно ли е или приготвено в ресторант все пак? Домашното по-добро ли е от ресторантското? Ако да, защо го четем в менюто на ресторант, ако не – защо го споменаваме?

Групите в менюто (без претенции за изчерпателност):

– „Нашите хлябове“ – гръцка пита, фокача, солети (между 2,3 и 5 евро), бриош питки ( 2 на брой за 4 евро). Който приготвя фокачата е добре да мине на урок при някой можещ повече, защото наподобява заводски хляб – прекалено пухкава. А който обича хляб – още повече – близо 10 евро за комбинация от всичките.

– „Нашите млечни продукти“ – фета, гравира, мецовоне и т.н. Има от козето микрасиатико и атонитико (от Атон) и за тях слагаме голяма златна звезда на Карнивале, защото гръцките сирена са топ, но никой в София не предлага малко известните видове. И тук няма прошка – 200 грама за средно 13 евро, но поне 200 грама сирене са достатъчно и човек може да сподели порцията с компанията.

– „Нашите домашни сосове“ (кое прави дзадзикито „сос“?) – тарама, мелидзаносалата, скордаля, хумус, тирокафтери, дзадзики, мистериозният сос на Карнивале, платото на Мама с домашни разядки – тук мистерия няма и вкусовете са ясни на всеки българин, който през последните десетина години е стъпил в съседна Гърция. Някои от разядките са приготвени добре и с балансирани вкусове, при други балансът избягва в посока на прекалено много чесън или воднистост. Клопката е „Платото на Мама“, където имаме двойна атака не само с домашното, но и с фигурата на майката. За 13,5 евро.

– „Нашият пресен и домашно приготвен гирос (сувла)“ – гиросът на Карнивале беше прекрасен преди около две години – сочен и вкусен. Сега е просто със 150% по-скъп от останалите в София. Дори да беше от месо от свободно гледани животни, а той не е, трудно би могла да се обясни цена от близо 15 евро за гирос.

– „Нашите основни ястия“ – тук винаги е била мъглива територия, но сега нещата започват да приличат на лека обида:

– сувлакито са 3, обикновено абсурдно сухи, шишчета с гарнитура… с хляб и кетчуп, понякога може и лук – 15 евро.

– пастата от детството е написана така объркано – „с кайма на бавен огън и мерло, сезонни зеленчуци, фета“ – че не се знае какво точно ще дойде. Поздравления за гръцките деца, ако са им давали паста с алкохол в соса и ако техните родители са имали 11 евро за една порция.

– „Кокинисто“ – телешката яхния с орцо/орзо/ордзо тук е плътно, вкусна и ароматна, но, за жалост, дори най-евтиното за приготвяне ястие се предлага смело за 18 евро.

– Мусака за 11,50 евро – гръцки тертип с малко дзадзики. Вкусна и направо”евтина” на фона на гироса.

Continue reading →

Fake French

Posted on by
2

Fake French се намира на мястото на бившето Bistrello – на софийската централна улица „Княз Борис“I, на номер 66, близо до пресечката с „Неофит Рилски“ и до църквата „Свети Георги“.

Колебанията на Bistrello дали да бъде ресторант или бистро приключиха със затварянето му и с отварянето на място от нов вид и с ново име, което няма съмнения, че е бистро, което се прави на ресторант. Отново водеща, даже по-водеща отпреди, фигура е Владимир Тодоров, възпитаник на кулинарната академия „HRC“ и междувременно лице на няколко бизнеса в София.

Името е шумно – Fake French – и към 2025 година това е може би единственият ресторант в София, за който е необходима резервация поне две седмици предварително, който работи само вечер и който има seating часове – от 19.00 до 21.00 и от 21.00 до 23.00 часа. Фейк Френч има огромна маса последователи в социалните мрежи и активно присъствие в тях. Няма уебсайт и ако някой иска да види менюто, да си запази маса или да разчита на Гугъл мапс.

Струва ни се удачен подход да разделим впечатленията ни за това място на кое е French и кое е Fake.

FAKE:

– това, че ястията са написани на френски език, не означава, че са френски. Beignets au persil (магданозени кюфтета), Salade de tomates du gardin (салата с градински домат), Sallade Allard (зелена салата от маруля) са само някои от многото примери в менюто, които карат изкушеният кулинарно посетител да се чувства сякаш си поръчва „Grilled old man from Bansko“.

– идеята че нагъчканите маси са френска работа. Може би, но в туристическите кафенета на Париж. Масите са изключително близко една до друга и представляват сериозен дискомфорт за клиентите. Създава се впечатлението за печалбарство, а не за френска работа.

– персоналът – в началото, веднага след отварянето на Фейк Френч, можеше да се каже, че персоналът е бърз и ефективен, дистанциран, но учтив. Успехът на мястото затвърди обаче някаква тяхна идея, че е обосновано да бъдат груби и винаги прави. Сериозен минус на мястото.

– идеята някои ястия да се „приготвят“ на масата пред клиента – масите са миниатюрни, купите – огромни и ако си поръчате например салата „Цезар“ (докато я имаше в менюто, беше една от най-добрите в града), сте обречени да гледате сътрапезниците си над огромна порцеланова планина, а чашата ви за вино да няма къде да отиде.

– виното – редовно се случва да няма поне 2 до 3 позиции от менюто и ако сте малко по-любопитни, голяма част от времето ви от т.нар. seating може да мине в питане „има ли, няма ли“. Not French at all.

FRENCH

Continue reading →

La Fève by Pavel Pavlov

Posted on by
Reply

Шоколадовата работилница La Fève е едно от прекрасните неща, които се случват в нашия леко глух в кулинарно отношение град, който по отношение на храната се държи както по отношение на политиката: счита ретроградните си разбирания за модерни и понеже все не случва на политици, се хвърля на всеки нов месия, за да се разочарова за пореден път.

Шоколадите и бонбоните на La Fève са изящно произведение на вкуса и занаятчийството. С нетрадиционни, разнообразни и елегантни вкусове, с правилната ефирна, но носеща достатъчно вкус консистенция, без излишна захар, във форми, които на първо (по време) място радват окото, с дизайнерска опаковка, те са единица мярка за истински гурмански кулинарен продукт и ние поздравяваме Павел Павлов и екипа му за това.

Не очакваме да дадем 5 лева за шоколад или бонбони, но и не искаме – тук разбираме и уважаваме цените на крайния продукт.

Шоколадите струват 17 лева и се предлагат във вкусове като солен карамел, индрише, пукащ пекан, маракуя, ягода и грейпфрут с боб тонка.

Шоколадовите бонбони се предлагат в тематични, специални и сезонни кутии с изключително разнообразни и галещи небцето и въображението вкусове: маслини и зехтин, ирландски ликьор и кафе, кисело мляко, орех и мед, бекон и боровинки, облепиха, ягода и босилек, юзу и още, и още. Кутия с 6 вкуса струва 21 лева, с 12 – 38 лева, с 18 – 52 лева. Специалните кутии се състоят или от много, много бонбони, или от бонбони + шампанско, или от сърца, ако сте в „онзи“ сезон например и цените им варират от 28 до 350 лева.

Фактологията е важна и именно затова много ни се иска да ви разкажем и за Павел Павлов, създателят на La Fève, защото той е един от малкото професионалисти, които работят в този бранш у нас и е добре да знаем за тях. Павел е като че ли предопределен за този бизнес – завършва местния ТОХ в Банкя (или Гимназията по туризъм), след това – кулинарната академия HRC и в последствие заминава да стажува в Холандия, Щатите и Норвегия, където се установява. От готвач се превръща в сладкар, обучавайки се в Норвежкия гастрономически институт. С отбора на Норвегия, като единствен чужденец в него, печели два златни медала на Световната кулинарна олимпиада в Ерфурт през 2016 година. Завръща се в България.

Такова CV не оставя място за глезотии и претенции в кухнята, така характерни за младата хипстърска, татуирана и не особено бодра смяна по софийските заведения и това личи и в продукцията на La Fève. Премислена, завършена, безкомпромисно изработена.

(И в тази връзка – лична и може би прекалено чувствителна отметка, но ние много ценим професионализма и никак – повърхностната бляскавост. Грехота е подробности от CV-то на Павел Павлов да липсват от сайта на неговата марка. В предишната, леко старомодна, но информативна, версия ги имаше. В момента всичко там е шумно и модерно, но шефът на екипа е представен като непохватен тип, а екипът му – като неясно какво вършещи, но претенциозни типове.)

Няма да срещнете продуктите на La Fève по магазините. Можете да ги поръчате на техния сайт или да ги намерите в магазини и сайтове за кулинария и вино. Където и да ви се удаде тази възможност, опитайте ги, няма да съжалявате.

La Fève са тук.

Osteria Tartufo

Posted on by
Reply

Остерия Тартуфо е символ за италианския ресторант така, както го разбира България – като луксозна пицария.

Тартуфо се намира в стара софийска къща на ул. Христо Белчев, в която се помещаваха толкова много ресторанти, поне два от които италиански, че публиката вече даже и не се пита какво има там. Атмосферата вътре е уютна по този рустикален начин, по който българинът си представя, че изглежда италианския ресторант и ако не сте идвали тук, това може да ви заблуди, че мястото е непретенциозно и евтино. Има и зимна градина, в която да се пафка на воля, но има и една от най-хубавите софийски градини, така че ако Тартуфо бележи точки в няколко отношения, първото е градината.

Менюто е доста голямо, но изненади в него хем няма, хем нещо може да ви се стори изненада, а пък после да разберете, че не е. Салати, антипасти, ризото, паста, пица, основни и телешко и свинско от витрина за зреене на месото. Тартуфо иска да знаете, че се старае: в менюто ви уведомява, че за ризотото използва само най-качествения ориз „Карнароли“, че тестото им за пицата зрее минимум 48 часа, че всяка паста може да се замени с безглутенова, което намираме за най-малкото приятен жест.

Салатите са предимно италиански: панцанела, капрезе, много вариации на бурата (интересна е пълнената с трюфел бурата), горгондзола с круши, много приятна българска салата с рагу от печена чушка и патладжан (лютеница?), артишок с печена чушка, маслини, чери домати и сирене, което по меню трябваше да е прясно, но не беше.

Ако не ви се яде тесто и питате за обедно, ще ви насочат към това, което Тартуфо са нарекли брънч или към яйцата:

– три вида Бенедикт – с прошуто, с панчета, с мортадела с трюфел и с маринована сьомга и аспержи

– бъркани яйца – с трюфел, със салсиче или под формата на фритата със сирене и зелен лук.

– има и панини с различни пълнежи – с мортадела, моцарела фиор ди лате и трюфел майонеза, с патладжан, трюфел и прошуто кото, и капрезе с домати моцарела

– има и аранчини – сицилианските кълбета от въглехидратен екстаз от сварен ориз, в случая с пълнеж от скаморца, панирани и изпържени, върху доматен сос и поръсени с пармезан.

При ризото и паста има доста да мислите, ако  не знаете какво ви се яде: с месо, без месо, с морски дарове, с трюфели, с манатари. При пиците положението е подобно: от класиката Маргарита (на доста прилична цена тук), през варианти със сирена, с пикантни или не толкова салами, спек, прошуто и прошуто кото.

При основните има по едно от вид, като даже имат и Турнедо Росини – говеждото бон филе с гъши дроб. Пиле, лаврак, сьомга, поркета, капоната (леко унилото утешение за вегетарианците). В графа „Dry Age“ има говеждо бон филе и два-три вида стекове, както свински котлет и врат от малко по-така порода. Доста приятни гарнитури – аспержи, печени зеленчуци, печен картоф или микс от салати. Има и барбекю, което е изнесено в отделно дневно меню.

Панакота, тирамису, сицилиански каноли – предвидимата скука е леко освежена (панакотата е с виолетки).

Цени – в никакъв случай ниски. Салати – от 15 до 28.00 лв., ризото от 17 до 28, паста от 15 до 26, пица – тук даже имаме ок цени – от 13.00 до 20.00 лева, основни от 16 до 60 лв. (за желаещите да получат холестеролен шок от комбинацията между говеждо и гъши дроб и очевидно не страдащи от морални скрупули относно добиването на въпросния дроб).

Тартуфо има голяма и някак си странна винена листа с над 20 вида просеко и български и италиански вина. Има какво да се избере и то на съвсем прилични цени: на 36 до 49 лева вече имаме добро вино на масата. Не особено приятното е, че на чаша е нещо без име (бяло/розе/червено), но пък качеството му беше приемливо. Има и Бира Морети, разбира се и каквото още се сетите, че ви се пие.

Като цяло обслужването беше ок – ненатрапчиво и ефективно, нищо че на готвача в отворената кухня му личеше колко не иска да е тук в този момент.

Остерия Тартуфо е толкова недразнещо и средностатистически невълнуващо място, че направо да ти се прииска да отидеш там. Менюто е замислено с повече амбиция, отколкото показва приготвянето на храната, но реално, ако не си просто в заядливо настроение, няма за какво да се хванеш. Аранчините бяха перфектно сготвени (и оризът, и панировката) и толкова без душа, че започваш да се чудиш дали не ги взимат замразени отнякъде. От друга страна, печената на място и овкусена чушка за салатата с артишок е прекрасна. Ризото с аспержи, романеско и тиквички искреше с ярко зеления цвят на правилно приготвения зеленчук, а пицата е вкусна, без да вълнува кой знае колко. Пастата също може да се появи в леко безвкусен вид, въпреки апетитно описание на продуктите в нея. Карпачото може да е все още замразено, идвайки на масата, яйцата Бенедикт и месата са приготвени добре.

Общо взето, клиентът е изложен на милостта на готвача – типична за България ситуация, която говори за не особено висок професионализъм. Може би затова болшинството клиенти в Тартуфо е на пица, защото смята, че там може да се объркат най-малко неща.

Истината е, че порциите са големи и менюто е изпъстрено с луксозно звучащи италиански продукти като моцарела фиор ди лате, мортадела с трюфел, панчета, поркета, салсиче, горгондзола, прошуто Сан Даниеле и т.н., така че Тартуфо винаги ще има своята клиентела и по всяка вероятност ще бъде част от ресторантьорската сцена в София още дълго време.

Остерия Тартуфо е на ул. Христо Белчев 32, в Инстаграм и Фейсбук.