Sage Bistro

Posted on by
Reply

Ако трябва да споменем някое място, което накара софиянци да излязат от града, за да хапнат добре или да хапнат добре, прибирайки се към града, това непременно трябва да е Sage.

Един от природните разкоши, с които е заобиколена София са планините, в които можеш да се озовеш след не повече от 20 до 40 минути път с кола и селцата в тях. Sage е разположено в Бистрица и има безспорната даденост да изтегля маси от града: близост до София, осезаемо по-чист въздух и вакуум, в който, преобладаващо, вресливото мнение на столичанин да изчезне поне за няколко часа.

Собствениците на Sage Bistro имат дългогодишен опит в бранша и много добре знаят какво правят в кухнята и пред нея. Отварят бистрото през 2009 година и за всички тези години изградиха репутацията на мястото не чрез ефектни „концепции“, а чрез постоянство и ясно разбиране за собствената си идентичност. Те са рядък пример в от реалността в България за постоянно качество на работата и стабилно представяне в кухнята и салона, което ги направи любимци на публиката. Разбирай, резервациите са задължителни.

Атмосфера

Първото впечатление е за премереност – няма демонстративен лукс или пък следване на  краткотрайни дизайнерски тенденции. Дърво, естествени материи и внимателно подбрана светлина създават спокойна среда. Големи прозорци и тераса през лятото.

Кухня

Менюто е достатъчно разнообразно, без да бъде претрупано. Харесва ни, че липсват излишни декоративни елементи и сложни комбинации, които отвличат вниманието от продукта.

От години хит тук е телешкото карпачо. Нарязано достатъчно тънко, за да остане фина текстура, но не и толкова, че да загуби характера на месото. Баланс между пармезан, рукола, зехтин и лимон. А може и да е със синьо сирене и орехи – абсолютна умами-комбинация.

Друг традиционно силен избор е тартарът от сьомга, който е пример за чуден баланс между свежи и плътни вкусове. Салатите и останалите предястия са разнообразни, така че можете да си спретнете едно хранене само от тях.

Една от причините Sage Bistro да има толкова лоялна публика са домашно приготвените пасти. В България вече се внасят висококачествени марки суха паста, но атракцията, която предизвиква „домашното“ при пастите остава все така висока сред българските клиенти.

Талиателите с манатарки са пример за тази премереност в рецептите и изпълнението при Sage, за които споменахме. Al-dente паста, сос, който е достатъчно плътен, за да я обгърне, без да натежава, умерено използван трюфел.

Альо олио пеперончино с говеждо месо е нещо, което задължително трябва да се опита, ако е в менюто. Рядка за България рецепта, в която сочното месо и пикантността създават комплексни вкусове.

Continue reading →

Рене и Джун Йошида: храната като съдържание, ресторантът като епизод

Posted on by
5

В Table Mood обикновено пишем за ресторанти. За места, които имат адрес, кухня, меню и история. За заведения, които успяват или се провалят, но оставят следа в градската гастрономия. Затова е напълно логично някой да попита защо пишем за Рене и Джун Йошида? В крайна сметка те нямат ресторант в момента. През последните години около имената им се появиха и изчезнаха различни проекти – The Happy Pig, Pop-Up Chicken, десетки pop-up събития, FunKooks и сега поредната нова концепция. Ресторантите идват и си отиват, имената се сменят, партньорите също.

Единственото постоянно нещо остава самият бранд „Джун и Рене“ и затова също толкова валиден е и въпросът: защо досега не сме писали за Рене и Джун Йошида? Добре е, може би, да обясним на Gen-Z кои бяха (са?) героите на Gen-X и милениълите в София.

Джун Йошида е сред малкото разпознаваеми лица на софийската кулинарна сцена, които могат да се похвалят с класическо кулинарно образование и реален професионален опит извън България. Завършил курсове в школата „Le Cordon Bleu“ в САЩ през 2004 г. и работил там при шеф Норман ван Ейкън (който, за справка, е истински кулинарен революционер, благодарение на когото днес се храним с толкова много етно-елементи в храната си), с годините той успя да изгради открояващ се профил, не на последно място заради отчасти японските си корени. Въпросът е какъв профил: на готвач или на медийна личност?

След работа в различни кухни на вече затворили заведения, през 2013 Йошида, в партньорство с известно име от барманската сцена в България, отваря The Happy Pig – ресторант, който успя да улови духа на градската публика в София през 2010-те години.

Концепцията съчетаваше авторска, но непретенциозна кухня, коктейлна култура и усещане за достъпност, което липсваше на много от по-амбициозните ресторантьорски проекти по онова време. В началото всичко тръгна добре, но в последствие качеството на храната, обслужването и изобщо преживяването се влоши. Наблюденията върху работата на Йошида през годините показват, че това често се случва – летящ старт и отегчение след около 2 години. Успехът на заведението беше по-скоро социален и културен феномен, отколкото значимо кулинарно явление. Но най-важното: The Happy Pig създаде общност от заклети последователи за Йошида, които вярват, че той не може да сбърка.

По време на Ковид-пандемията възникна FunKooks, движен от Джун и съпругата му Рене. С него фокусът на проекта „Йошида“ се измести, но звучи логично, ако си припомним тези времена. FunKooks започна като платформа за рецепти и видеа с техники и постепенно се превърна в медийно присъствие, в което личностите на двамата започват да доминират над самата храна. Успехът на формата е безспорен – аудиторията получава усещане за близост, непринуденост и достъпност. Кулинарното съдържание обаче сякаш е подчинено на нуждата от постоянно присъствие в социалните мрежи.

2022 година – следващият проект на Йошида, отново с партньори, беше по-гъвкавият и нискорисков формат „Pop-Up Chicken“  в стила на американските вериги за пържено пиле (но малко по-така, имаме и самардала). На пръв поглед странно решение да се отвори fast food, взето или в резултат на адаптацията към нелеката ресторантьорска среда у нас в СледКовидно време или като отказ от дългосрочен ангажимент и дисциплина, които са нужни за изграждането на устойчив ресторант. Феновете последваха Йошида и тук, и обявиха пилето за най-доброто в София, но лошо няма, това може да се окаже най-честният му проект, изграден изцяло около един продукт и неговите вариации. Не дълголетен обаче, само две години по-късно вече е затворил.

Следва прехвърлянето към може би най-печелившите формати за Джун и Рене: Pop-up събитията. Висока видимост, нисък оперативен риск, постоянен медиен шум, какво повече да иска човек? Влизаш в кухнята на друг ресторант и ползваш оборудването му, за да поздравиш от балкона почитателите с мимолетен, но ярък блясък.

През 2026, отново с партньори, им предстои откриването на следващия проект – Пилето: pileto.fried.chicken.shop (или както се изписва точно). Посетете го след като го открият и докато го има (без всякаква ирония).

В заключение можем да кажем, че около името името на Йошида остава усещането за непрекъснато начало и рядко – за завършена и устойчива ресторантьорска история.

Като тандем Джун и Рене са показателен пример за трансформацията на съвременната гастрономия в медийно съдържание. Техният успех е неоспорим и произтича повече от способността им да изграждат аудитория и разпознаваем бранд, отколкото реални кулинарни успехи. Храната е комуникационен продукт, а те са едни от най-успешните й популяризатори.

Пилето ще бъде на ул. Искър 11.

Старата госпожа

Posted on by
Reply

В София има немалко места, които са изградили цяла идентичност около закуската и брънча. „Старата госпожа“ с две локации в София – на „Оборище“ и на „Витоша“ до Южния парк – е едно от тях.

Формулата е вече добре позната: (Яйца + Хляб + Авокадо) × Instagram = пълен ресторант

Всъщност, имаме и още няколко формули, можете да си изберете:

– 2 яйца + 1 квасена филия + 1 specialty кафе = „кулинарна концепция“

– (Яйца² + Квасен хляб + Брандинг) ÷ Реална кулинарна амбиция = модерен брънч

– Популярност ≈ (Яйца + Фотогеничност + Добра локация) > Кулинарна оригиналност

Старите госпожи са популярни, постоянно пълни места, с репутация на квартални фаворити. Дали популярността е подплатена със съдържание, е въпрос, който може би някой си задава (ние вече не, честно казано). Ето какво виждаме там:

Интериорът следва естетиката, която доминира софийските брънч заведения през последните години – светли тонове, ретро акценти, непринудена градска атмосфера и достатъчно визуални детайли, за да изглежда добре на снимка. Дизайн по вече утвърден шаблон.

Менюто на „Старата госпожа“ е пример за това как разнообразието може да бъде по-скоро визуално, отколкото реално. На пръв поглед изборът изглежда богат, но след няколко минути става ясно, че значителна част от предложенията са вариации върху едни и същи продукти и техники. Разликата между отделните позиции често е въпрос на гарнитура, сос или вид хляб, а не на действително различна кулинарна идея. Менюто не изглежда създадено около продукти, сезонност или авторска концепция, а около максимално експлоатиране на няколко популярни брънч клишета: яйца, авокадо, яйца, бухти, яйца, палачинки, яйца, клуб-сандвич, Крок Мадам/Мосю. Ако денят напредне, се включват и два бъргъра, две салати, кюфтета, картофи, шкембе чорба, ребра. Ако не обичате яйца или месо, нямате избор.

Самата храна е коректна, без сериозни грешки, но и без особен повод за възторг. Получаваш точно това, което очакваш – нито повече, нито по-малко. Липсва онзи елемент на изненада, който да оправдае опашките и статута на „задължителна спирка“ в квартала. Локациите на двете Госпожи са по-силни от кухните им, в това спор няма.

И тъй като сме на формули, ценообразуването следва собствена такава:

(Яйца + Бриош + Холандез) × Репутация > Реална себестойност

и за да говорим в цифри:

(2 яйца + бриош + холандез) × локация = 11 евро, които в главите ни поне за година напред ще бъдат 21.51 лв.

Резултатът не е шокиращ за София през 2026, но поне малко повече магия да имаше в чинията.

Старите госпожи не са лоши. Просто са от тези, вече адски много, заведения, които живеят от инерцията на репутацията си, отколкото от способността си да изненадват. Ако търсите бърз брънч и нямате нищо против яйцата да доминират менюто, вероятно ще останете доволни. Ако търсите разнообразие и причина да се върнете специално, няма да имате такава.

За нас по-притеснителният въпрос е какво успехът на подобни места казва за развитието на градската ни кулинарна сцена. През последните години все по-често наблюдаваме как амбициозната, креативна, авторска кухня отстъпва място на лесно разпознаваеми формули – яйца, хляб с различни гарнитури, няколко модерни соса и добре поднесено кафе. Това не е проблем само по себе си, но когато яйцата върху филия се превърнат в гастрономически консенсус и подобен модел започне да се възприема като кулинарно преживяване, летвата неизбежно пада. Вместо да насърчава разнообразие, техника и въображение, пазарът започва да възнаграждава предвидимостта.

В този смисъл „Старата госпожа“ е по-скоро симптом, отколкото причина. Тя отлично отговаря на търсенето на бърза, фотогенична и лесна за консумация храна. Въпросът е дали това е посоката, в която искаме да се развива ресторантската култура на София.

Госпожите са тук – https://oldlady.bg/

Jazu by Hamachi

Posted on by
Reply

Да прекрачиш прага на Jazu by Hamachi, означава веднага да разбереш къде се събира софийският елит – или поне онази част от него, която се припознава като такъв. Мястото не просто предлага храна, то функционира като сцена, където демонстрацията на социален статус е придружена от неща по чиниите и в чашите.

Разположено в офис сграда, в една от по-централните бизнес зони на града, заведението определено показва смелост за София, като се опитва да изнесе храненето извън центъра на града. Интериорът е в дълбоки тъмни тонове и прецизно насочено осветление, което изолира масите в собствени светлинни пашкули. Набитото око веднага улавя обаче първото противоречие между кулинарното и комерсиалното. Това ще ни се набие на око още няколко пъти.

Сетивата ви нямат шанс да се концентрират върху най-важното- чинията. Защото:

– масите са неприятно сгъстени. В пикови часове личното ви пространство е сведено до минимум. Не вечеряте спокойно, а се налага да слушате и ставате свидетели на разговори от различен стил и ниво.

– музиката е прекалено силна. Ресторант или клуб сме?

Сушито на „Hamachi“ има вече традиционни корени на софийската сцена и това си проличава веднага. Качеството на входящата суровина е високо – стандарт, който почти е невъзможно да срещнем в София. Могат, и държат, да ви кажат откъде идва рибата тон, октоподът, омарът (а не лобстЕр, както пишат в социалните си мрежи). Сашими селекцията от тон (Maguro) и сьомга (Sake) е с деликатна текстура и вкус и при правилната температура на сервиране (около 10-12 градуса) наистина доставя удоволствие. Дебелината на парченцата риба също е правилната, така че не ви се налага да предъвквате мъчително или да преглъщате несдъвкана храна.

И при нигири сушито откриваме много добра техника. Оризът е балансиран, с лека киселинност от оризовия оцет и деликатна сладост, която не доминира. Зрънцата се усещат поотделно, без да са пресовани в безжизнена маса, което позволява на въздуха да премине през структурата при захапване. Температурата на ориза е леко топла – точно както изисква класическата школа, правейки отличен контраст с хладната риба.

Проблемът обаче възниква в момента, в който менюто се опитва да се хареса на масовия вкус чрез т.нар. „авторски ролца“. Тук кулинарната философия на минимализма се сблъсква с тежкия комерсиален подход. Ролцата често са претрупани с компоненти. Прекомерната употреба на трюфелово олио, пикантни майонези и хрупкави панко елементи създава вкусова какафония. Когато деликатното рачешко месо или финото унаги биват заляти от сос с интензивен маслен и трюфелов профил, индивидуалността на продукта изчезва. Азиатската гастрономия винаги се е стремяла към изчистени вкусове, докато тук в някои продукти се наблюдава замаскирането им под пластове от познати, сигурни и угодни на масата комбинации.

Друго много полезно и добре получило се нещо в Jazu са обедните Bento Box – традиционните японски кутии с обяд за навън, в който по гениален начин са дозирани въглехидрати, протеини и зеленчуци: малко ориз, малко риба, малко мисо супа и т.н.

Към основните ястия Jazu подхожда не по-малко амбициозно: blue fin tuna, wagyu говеждо, агнешкo. Вегетарианците могат да намерят какво да хапнат, могат да си избират между 4-5 предложения. По-добре, отколкото между 1-2.

Continue reading →

Manzo

Posted on by
Reply

Да наречеш ресторанта си просто „Месо“ (Manzo) в столица, където претенциите често изпреварват възможностите, е ясен знак за самочувствие. Manzo не се опитва да бъде класическа италианска пицария, амбицията тук е по-висока – „модерен тоскански стекхаус с градски шик и авторски почерк“.

Разположен на улица Раковски, Manzo печели от централната си локация, но плаща данък на градската среда. Паркирането в района вечер е меко казано кошмарно. Пеша, с обществен транспорт или с такси – това са най-удачните варианти, за да няма изнервяне още преди да сме седнали на масата.

Интериорно вътре всичко крещи „модерен индустриален шик“ или дърво, желязо и приглушена светлина. Масивни маси от дъб, които трябва да напомнят за автентични тоскански месарски халета, частично отворена кухня (витрина) и капацитет от 60 места – всичко това прави пространството сравнително компактно. И тук се сблъскваме с първия по-сериозен структурен компромис на заведението. В стремежа си да максимизират капацитета, управителите са разположили масите изключително близо една до друга. Ако сте на маса за двама, уединението ви е илюзорно – буквално можете да чуете разговора на съседите и да разберете какво са си поръчали за десерт. Когато ресторантът се напълни вечер, акустиката става тежка, нивата на шум се вдигат рязко и романтичният елемент, който дизайнът иска да внуши, отива на кино.

Менюто е компактно, фокусът е ясен: малко, но добре подбрани позиции, разделени между антипасти, паста и месо – на скара с дървени въглищa, на тиган и т.н. Има и фокачи, и пици, и бъргъри. Цените ясно позиционират ресторанта във високия сегмент за дори ненормално скъпата София.

На няколко пъти опитвахме различни ястия, или взехме контролни проби, както би се изразила БАБХ, които ни оформиха добра представа за мястото. Менюто е в интернет и ще ви спестим рецитирането му, ето няколко наши впечатления.

Салати и предястия (Антипасти):

Салата с козе сирене и смокини. Комбинацията между сладкото и соленото сирене е класическа и приятна, но кухнята беше малко по-щедра с дресинга, което беше отнело от свежестта на зелените салати. Малко предвидима комбинация от вкусове, няма кой знае какво вълнение, което цената й може би предполага.

Емблематичният за мястото Тартар Авокадо от кълцано говеждо със салца от пушено чипотле – много добро попадение. Месото беше фино кълцано на ръка, авокадото придава добра текстура. Пушената нотка на чипотлето придаваше характер, който за някои клиенти може да се стори една идея по-интензивен и леко да засенчва вкуса на чистото месо, но като цяло – много добре изпълнено предястие.

Паста и ризото:

Пастата е лакмусът за всеки италиански ресторант, а Талиолини Ал Тартуфо е ястие, което може да изнерви по-малко можещите готвачи. Пастата беше наистина al dente, а сосът от манатарки и трюфел беше с много лека и гладка текстура, с лека землистост и вкусово премерен – без излишно наблъскване на много манатарки, за да компенсираме липсата на трюфел. Проблемът тук е по-скоро в съотношението цена-грамаж. За цената си порцията е по-скоро символична, да не кажем дегустационна. Това в Италия може и да върви, но в страната на манатарките си трябват няколко грама отгоре.

Скара и месо:

Основният фокус на Manzo са стековете и тук кухнята заслужава комплименти.

Стековете ни (Стриплойн, Фланк и Рибай) пристигнаха с карамелизирана коричка от високата температура на скарата и топъл, розов център, без излишни сиви ивици по краищата. Качеството на суровината е високо, месото е крехко и сочно.

Има и шницели, и свинско, и някои морски дарове, и пица, и бъргъри, но nomen est omen – Manzo е място за месо и ако ще давате тези грешни пари, по-добре ги дайте за месо.

Десерти:

За тях питате на място, при нас приемливият вариант беше …. тирамису. Когато е добро, тирамисуто с една хапка може да ви обясни защо го има по целия свят. Тук то беше nonchalant-но добро: въздушно, кадифено, с качествено еспресо и Амарето, и основният плюс за нас – не беше прекалено сладко.

Обслужването в Manzo оставя смесени чувства и е зоната, в която ресторантът показва своите слабости и напомня за типичните проблеми на българския пазар.

Посрещането е любезно, но в момента, в който заведението се напълни, сервизът започва да се „пропуква“. Поръчките на храната и напитките пристигат с хаотично темпо. В по-късен етап от вечерта се наложи няколко пъти да улавяме погледа на сервитьора, само за да поръчаме допълнително вода. Персоналът изглеждаше дезориентиран от пълния салон.

Винената листа е сериозна и предлага класически италиански етикети. Определете си бюджет и не се оставяйте сервитьорите да ви бутат към най-популярните, или скъпи, зависи от часа на посещението ви, позиции в листата.

Manzo не е евтино заведение и никога не е претендирало да бъде такова. Вечеря за двама с две предястия, две основни месни ястия, бутилка вино среден клас и десерт, лесно преминава границата от 150+ евро.

Много е трудно някой ресторант в София да оправдае подобна сума и Manzo, честно казано, не предразполага всеки да влезе в него, но качеството на продуктите е високо и готвачът знае какво прави. Сервизът и теснотията в салона могат да ви накарат да се чувствате сякаш сте надплатили за преживяването, но ако не ви пука много за това, може и да опитате едни от най-вкусните стекове в София.

Много хора мислят така и затова резервациите са задължителни. Manzo е на ул. Г. С. Раковски 193, тук https://manzo.bg/ и в социалните мрежи.

Жадната ламя

Posted on by
Reply

„Жадната ламя“ е софийска кръчма с над двайсетгодишна история.

Както показват над 2000-те отзива за нея в Гугъл, това е място, което почти всеки софиянец е посетил и за което, дали го харесваме или не, трябва да кажем едно: респект за дългите години работа и ежедневна борба.

Ламята е на леко скришна, но централна улица – „13-ти март“ – и се помещава в къща като от приказка на братя Грим. Респект и за който е решил да я реставрира и запази, а не да превърне атрактивния парцел в кооперация. Неоспорим плюс е градината: малко са в София местата с уютни, приятни и прохладни градини с много зеленина. Подозираме, че именно заради градината мнозина от нас прощават прегрешенията на Ламята, които е неизбежно да се направят, когато работиш от толкова много време. Точно в градината, преди повече от две десетилетия, за първи път видяхме босилек в саксия, който се ползваше за салата.

Хубавото на Ламята е, че тя много добре е дефинирала какво е и не се опитва да се прави на това, което не е. Това е кръчма. Кръчма, в която човек да се нахрани и много-много да не му мисли. Да не мисли какво да си поръча извън менюто или какъв проблем да направи. Ясно е, че първото няма да стане, а за второто на никой не му пука.

Не само менюто, очевидният признак, но дори и масите, приборите, чиниите и чашите предупреждават с висок, ясен глас, че тук киноа няма. Има много пържено и много чесън. Има даже и сланина.

Има достатъчно на вид и брой салати, като преклонението към чесъна е изнесено в отделна секция: домати с чесън, чушки с чесън, патладжани с чесън.

Има два вида картофи, телешки език, дробчета, боб с наденица, запечени сирена, няколко вида гъби, абсурдно звучащи вегетариански творения като броколи и карфиол със сирена или гъби със сирена на фурна, и по-малко абсурдни като спанак с яйце и сирене на фурна.

При основните месото от всякакъв произход и във всички варианти е цар: като кюфте, кебапче, ребра, шишчета, пържоли, наденици и стекове на скара. Като виенски шницел, рибица с бренди, пиле рокфор, медальон с гъби или пепър стек на тиган.

Има и риба – или на скара, или под формата на фиш & чипс.

Десертите са толкова трогателно старомодни – крем карамел, сладък салам, крем маскарпоне и шоколадов мус – че на човек му иде да ги поръча всичките.

Тук се пие бира и ракия. Виното е изветряло или полуразвалено и в него се слага лед. Но, както вече написахме – без лиготии.

Най-хубавото на Ламята е и най-важното: тук е наистина вкусно (в 90% от случаите, което е по-често, отколкото ни е било вкусно във Fake French), честно и на нормални цени. Салатите са между 4 и 9 евро, предястията – между 7 и 15, основните – между 9 и 29 евро. Спокойно можете да се нахраните със салата, голямо предястие или основно и напитка за до 20 евро. Което в София след приемането на еврото (мой малък Париж) е постижение.

Жаднята Ламя се намира на ул. „13-ти март“ 2 и в гугъл мапс. Социални мрежи няма.

Unica (by Pricelles)

Posted on by
Reply

Ресторант „Unica“ започна съществуването си като скъпа пицария с луксозен дизайн на централна улица.

Към 2026 нарича себе си „италиански ресторант“, все така е с луксозен дизайн, но вече брандиран/издържан/покровителстван от Мастъркард и с невероятна заявка за занаятчийска кухня и авторска кулинарна акробатика.

Unica се намира на булевард „Цар Освободител“ 8А, може би най-централната софийска улица, носила както името „Княжеска“, така и „Руски“. Надали има по-скъп адрес за заведение в столицата и още с отварянето си през 2022, заведението се заяви, че не е за туристи, нищо, че предлага пица, а за по-специалните клиенти. Какво означава това, решаваме да разберем и през 2026 година, след като досегашните ни няколко посещения ни оставяха не особено очаровани.

Дизайн – както при всяко заведение от космическата група (Космос, Ракета Ракия, Фабрика Дъга, Спутник) и тук дизайнът е на ниво и показва мислена от правилните хора концепция и качествено изпълнение. Формите са меки, цветовете – пастелни и земни, има много цветя (истински) и дърво. Сериозна инвестиция.

Най-важното, храната: има обедно, основно и дегустационно меню. Пица вече няма.

Обедното е фиксирано за всеки ден от седмицата и примерно за един вторник звучи така:

– Паниран патладжан с краве сирене, чери домати и маринована печена капия, 6.59 €/12,89 лв.

– Чаудър със свинско, 3.99 € / 7.80 лв.

– Ризото с грах и калмари, 7.49 € / 14.65 лв.

– Боб на фурна със свински гърди, 7.99 € / 15.62 лв.

– Филе от лаврак с моркови и броколи в маслен сос с мисо и лешници, 8.99 € / 17.58 лв.

Менюто за всеки ден звучи добре и разнообразно, ястията са приготвени вкусно, цените даже са нормални в контекста на ценовата лудост, която е обзела София в началото на „евро-приключението“. Може и да се окаже, че Unica е особено доброто място за обяд в центъра на София. Ние, във всеки случай, препоръчваме.

Основното меню е там, където става ясно кой какво иска и какво може. То е стегнато, с оптимален на брой предложения от салати, студени и топли предястия, паста и ризото, и основни. Има си и вездесъщите плата със сирена и колбаси и десерти.

Continue reading →

СОЛ

Posted on by
Reply

Бар „СОЛ“ е мечтата на всички тези градски герои, за които цел в живота е да правят каквото си искат. Да работят както и когато си искат, без да се съобразяват с правила, норми и клиентела, нещо като антифа в ресторантския бранш.

СОЛ е на улица Врабча 26 и работи от сряда до събота от 17.00 до 23.45, но кухнята е от 18.30 до 22.00. Не и през лятото, тогава се ходи на море.

Готвят се по 4 неща на ден, които звучат така:

Патешки сърца, качамак

Говежди тартар

Паламуд с картофена салата

Патладжан разядка

Пържено пиле сандвич

Свински уши, кимчи

Мляно патешко месо

Телешка саздърма

Пържен сом и т.н., и т.н.

Лош късмет е, ако попаднете на деня с телешки дроб, свински ушички и сардини с туршия, но се предполага, че всички, които ходят в Сол знаят къде отиват.

Концепцията на СОЛ е тази на ексклузивност и в никакъв случай на инклузивност, ако можем да си позволим да измислим думата на български. Обслужват се само тези вкусови и стилистични посоки, които отговарят на разбиранията на собствениците – главно месо, много дреболии, много пържени неща, предимно люто, слаб избор при напитките (само бири).

Ние нямаме проблем с тази концепция, все пак е концепция, имаме проблем с обективните пречки за добро прекарване: в 90% процента от случаите 2 от тези 4 ястия са свършили преди 21.00 часа, мястото е неудобно (претъпкано, по начин който казва – всеки да сяда, където намери, we f.cking don’t care) и неуютно (бар столове в стил механа от краен квартал), няма никаква вентилация (затова пък често има кимчи), посуда като от столова и най-вече отношението на един от собствениците, който и готви, което повече от често е грубо и  неучтиво, граничещо с невъзпитано.

Имаме проблем и с това, че кулинарни конкурси валидират СОЛ като заслужаващо награда място. Убедени сме, че София заслужава хора и места, които обичат клиентите си и са чисти, доброжелателни и най-вече работливи.

Кратко ревю, безспорно. Като менюто на СОЛ.

СОЛ е на ул. Врабча 26 и тук.