Жадната ламя

„Жадната ламя“ е софийска кръчма с над двайсетгодишна история.

Както показват над 2000-те отзива за нея в Гугъл, това е място, което почти всеки софиянец е посетил и за което, дали го харесваме или не, трябва да кажем едно: респект за дългите години работа и ежедневна борба.

Ламята е на леко скришна, но централна улица – „13-ти март“ – и се помещава в къща като от приказка на братя Грим. Респект и за който е решил да я реставрира и запази, а не да превърне атрактивния парцел в кооперация. Неоспорим плюс е градината: малко са в София местата с уютни, приятни и прохладни градини с много зеленина. Подозираме, че именно заради градината мнозина от нас прощават прегрешенията на Ламята, които е неизбежно да се направят, когато работиш от толкова много време. Точно в градината, преди повече от две десетилетия, за първи път видяхме босилек в саксия, който се ползваше за салата.

Хубавото на Ламята е, че тя много добре е дефинирала какво е и не се опитва да се прави на това, което не е. Това е кръчма. Кръчма, в която човек да се нахрани и много-много да не му мисли. Да не мисли какво да си поръча извън менюто или какъв проблем да направи. Ясно е, че първото няма да стане, а за второто на никой не му пука.

Не само менюто, очевидният признак, но дори и масите, приборите, чиниите и чашите предупреждават с висок, ясен глас, че тук киноа няма. Има много пържено и много чесън. Има даже и сланина.

Има достатъчно на вид и брой салати, като преклонението към чесъна е изнесено в отделна секция: домати с чесън, чушки с чесън, патладжани с чесън.

Има два вида картофи, телешки език, дробчета, боб с наденица, запечени сирена, няколко вида гъби, абсурдно звучащи вегетариански творения като броколи и карфиол със сирена или гъби със сирена на фурна, и по-малко абсурдни като спанак с яйце и сирене на фурна.

При основните месото от всякакъв произход и във всички варианти е цар: като кюфте, кебапче, ребра, шишчета, пържоли, наденици и стекове на скара. Като виенски шницел, рибица с бренди, пиле рокфор, медальон с гъби или пепър стек на тиган.

Има и риба – или на скара, или под формата на фиш & чипс.

Десертите са толкова трогателно старомодни – крем карамел, сладък салам, крем маскарпоне и шоколадов мус – че на човек му иде да ги поръча всичките.

Тук се пие бира и ракия. Виното е изветряло или полуразвалено и в него се слага лед. Но, както вече написахме – без лиготии.

Най-хубавото на Ламята е и най-важното: тук е наистина вкусно (в 90% от случаите, което е по-често, отколкото ни е било вкусно във Fake French), честно и на нормални цени. Салатите са между 4 и 9 евро, предястията – между 7 и 15, основните – между 9 и 29 евро. Спокойно можете да се нахраните със салата, голямо предястие или основно и напитка за до 20 евро. Което в София след приемането на еврото (мой малък Париж) е постижение.

Жаднята Ламя се намира на ул. „13-ти март“ 2 и в гугъл мапс. Социални мрежи няма.

Unica (by Pricelles)

Ресторант „Unica“ започна съществуването си като скъпа пицария с луксозен дизайн на централна улица.

Към 2026 нарича себе си „италиански ресторант“, все така е с луксозен дизайн, но вече брандиран/издържан/покровителстван от Мастъркард и с невероятна заявка за занаятчийска кухня и авторска кулинарна акробатика.

Unica се намира на булевард „Цар Освободител“ 8А, може би най-централната софийска улица, носила както името „Княжеска“, така и „Руски“. Надали има по-скъп адрес за заведение в столицата и още с отварянето си през 2022, заведението се заяви, че не е за туристи, нищо, че предлага пица, а за по-специалните клиенти. Какво означава това, решаваме да разберем и през 2026 година, след като досегашните ни няколко посещения ни оставяха не особено очаровани.

Дизайн – както при всяко заведение от космическата група (Космос, Ракета Ракия, Фабрика Дъга, Спутник) и тук дизайнът е на ниво и показва мислена от правилните хора концепция и качествено изпълнение. Формите са меки, цветовете – пастелни и земни, има много цветя (истински) и дърво. Сериозна инвестиция.

Най-важното, храната: има обедно, основно и дегустационно меню. Пица вече няма.

Обедното е фиксирано за всеки ден от седмицата и примерно за един вторник звучи така:

– Паниран патладжан с краве сирене, чери домати и маринована печена капия, 6.59 €/12,89 лв.

– Чаудър със свинско, 3.99 € / 7.80 лв.

– Ризото с грах и калмари, 7.49 € / 14.65 лв.

– Боб на фурна със свински гърди, 7.99 € / 15.62 лв.

– Филе от лаврак с моркови и броколи в маслен сос с мисо и лешници, 8.99 € / 17.58 лв.

Менюто за всеки ден звучи добре и разнообразно, ястията са приготвени вкусно, цените даже са нормални в контекста на ценовата лудост, която е обзела София в началото на „евро-приключението“. Може и да се окаже, че Unica е особено доброто място за обяд в центъра на София. Ние, във всеки случай, препоръчваме.

Основното меню е там, където става ясно кой какво иска и какво може. То е стегнато, с оптимален на брой предложения от салати, студени и топли предястия, паста и ризото, и основни. Има си и вездесъщите плата със сирена и колбаси и десерти.

Continue reading

СОЛ

Бар „СОЛ“ е мечтата на всички тези градски герои, за които цел в живота е да правят каквото си искат. Да работят както и когато си искат, без да се съобразяват с правила, норми и клиентела, нещо като антифа в ресторантския бранш.

СОЛ е на улица Врабча 26 и работи от сряда до събота от 17.00 до 23.45, но кухнята е от 18.30 до 22.00. Не и през лятото, тогава се ходи на море.

Готвят се по 4 неща на ден, които звучат така:

Патешки сърца, качамак

Говежди тартар

Паламуд с картофена салата

Патладжан разядка

Пържено пиле сандвич

Свински уши, кимчи

Мляно патешко месо

Телешка саздърма

Пържен сом и т.н., и т.н.

Лош късмет е, ако попаднете на деня с телешки дроб, свински ушички и сардини с туршия, но се предполага, че всички, които ходят в Сол знаят къде отиват.

Концепцията на СОЛ е тази на ексклузивност и в никакъв случай на инклузивност, ако можем да си позволим да измислим думата на български. Обслужват се само тези вкусови и стилистични посоки, които отговарят на разбиранията на собствениците – главно месо, много дреболии, много пържени неща, предимно люто, слаб избор при напитките (само бири).

Ние нямаме проблем с тази концепция, все пак е концепция, имаме проблем с обективните пречки за добро прекарване: в 90% процента от случаите 2 от тези 4 ястия са свършили преди 21.00 часа, мястото е неудобно (претъпкано, по начин който казва – всеки да сяда, където намери, we f.cking don’t care) и неуютно (бар столове в стил механа от краен квартал), няма никаква вентилация (затова пък често има кимчи), посуда като от столова и най-вече отношението на един от собствениците, който и готви, което повече от често е грубо и  неучтиво, граничещо с невъзпитано.

Имаме проблем и с това, че кулинарни конкурси валидират СОЛ като заслужаващо награда място. Убедени сме, че София заслужава хора и места, които обичат клиентите си и са чисти, доброжелателни и най-вече работливи.

Кратко ревю, безспорно. Като менюто на СОЛ.

СОЛ е на ул. Врабча 26 и тук.

Carnivale

Като често се случва, nomen est omen и описващият себе си като funky gastrotaverna Carnivale е шарен карнавал, на който целта е всеки да намери нещо за себе си.

Мястото е гръцко, но е трудно да се определи какво точно е: таверна, ресторант или шиша-бар, място за храна за вкъщи или място за консумация на място, място за „домашните кюфтета на мама“ или за стекове, за узо и ципуро или за претенциозна винена листа. Единственото нещо, което е сигурно в Карнивале, е това, че е мястото е скъпо.

Намира се в кв. „Иван Вазов“ на бул. „Витоша“ 190, до Южния парк, в един от тези апартаменти, преустроени в заведения, в които се качвате по стълби един етаж над кота 0 и които никога не могат да бъдат нищо друго, освен апартаменти, преустроени в заведения – с ниски тавани, липса на дневна светлина и странно разположение на пространствата. Не можем да виним собствениците на Карнивале за българските беззакония, разбира се, но това, което се набива в нашите очи е, че за над 7 години работа ремонт така и не се направи в таверната и клиентите продължават да седят на черни масивни мебели и маси, подходящи за квартално кафене отпреди 20 години.

И именно този дисонанс между интериор и всичко, което следва е объркващ за нас.

В повечето случаи клиентелата знае къде отива – защото Карнивале имат общо над 20 К последователи в социалните медии и собственикът на мястото – Янис – е неуморно в светлините на социалните прожектори.

Менюто на Карнивале е типичното за една гръцка таверна, с безспорно голям избор, макар и в една определена посока – месо (и картофи). Дотук прекрасно, проблемите започват с внушението, което изписването на менюто създава, а именно за нещо луксозно, което иде да оправдае цените. А лукс в Карнивале няма. Акцентът е върху „наше“ и „домашно“, като не спорим за първото, но на второто, според нас, мястото му не е в ресторант. Домашно ли е или приготвено в ресторант все пак? Домашното по-добро ли е от ресторантското? Ако да, защо го четем в менюто на ресторант, ако не – защо го споменаваме?

Групите в менюто (без претенции за изчерпателност):

– „Нашите хлябове“ – гръцка пита, фокача, солети (между 2,3 и 5 евро), бриош питки ( 2 на брой за 4 евро). Който приготвя фокачата е добре да мине на урок при някой можещ повече, защото наподобява заводски хляб – прекалено пухкава. А който обича хляб – още повече – близо 10 евро за комбинация от всичките.

– „Нашите млечни продукти“ – фета, гравира, мецовоне и т.н. Има от козето микрасиатико и атонитико (от Атон) и за тях слагаме голяма златна звезда на Карнивале, защото гръцките сирена са топ, но никой в София не предлага малко известните видове. И тук няма прошка – 200 грама за средно 13 евро, но поне 200 грама сирене са достатъчно и човек може да сподели порцията с компанията.

– „Нашите домашни сосове“ (кое прави дзадзикито „сос“?) – тарама, мелидзаносалата, скордаля, хумус, тирокафтери, дзадзики, мистериозният сос на Карнивале, платото на Мама с домашни разядки – тук мистерия няма и вкусовете са ясни на всеки българин, който през последните десетина години е стъпил в съседна Гърция. Някои от разядките са приготвени добре и с балансирани вкусове, при други балансът избягва в посока на прекалено много чесън или воднистост. Клопката е „Платото на Мама“, където имаме двойна атака не само с домашното, но и с фигурата на майката. За 13,5 евро.

– „Нашият пресен и домашно приготвен гирос (сувла)“ – гиросът на Карнивале беше прекрасен преди около две години – сочен и вкусен. Сега е просто със 150% по-скъп от останалите в София. Дори да беше от месо от свободно гледани животни, а той не е, трудно би могла да се обясни цена от близо 15 евро за гирос.

– „Нашите основни ястия“ – тук винаги е била мъглива територия, но сега нещата започват да приличат на лека обида:

– сувлакито са 3, обикновено абсурдно сухи, шишчета с гарнитура… с хляб и кетчуп, понякога може и лук – 15 евро.

– пастата от детството е написана така объркано – „с кайма на бавен огън и мерло, сезонни зеленчуци, фета“ – че не се знае какво точно ще дойде. Поздравления за гръцките деца, ако са им давали паста с алкохол в соса и ако техните родители са имали 11 евро за една порция.

– „Кокинисто“ – телешката яхния с орцо/орзо/ордзо тук е плътно, вкусна и ароматна, но, за жалост, дори най-евтиното за приготвяне ястие се предлага смело за 18 евро.

– Мусака за 11,50 евро – гръцки тертип с малко дзадзики. Вкусна и направо”евтина” на фона на гироса.

Continue reading

Fake French

Fake French се намира на мястото на бившето Bistrello – на софийската централна улица „Княз Борис“I, на номер 66, близо до пресечката с „Неофит Рилски“ и до църквата „Свети Георги“.

Колебанията на Bistrello дали да бъде ресторант или бистро приключиха със затварянето му и с отварянето на място от нов вид и с ново име, което няма съмнения, че е бистро, което се прави на ресторант. Отново водеща, даже по-водеща отпреди, фигура е Владимир Тодоров, възпитаник на кулинарната академия „HRC“ и междувременно лице на няколко бизнеса в София.

Името е шумно – Fake French – и към 2025 година това е може би единственият ресторант в София, за който е необходима резервация поне две седмици предварително, който работи само вечер и който има seating часове – от 19.00 до 21.00 и от 21.00 до 23.00 часа. Фейк Френч има огромна маса последователи в социалните мрежи и активно присъствие в тях. Няма уебсайт и ако някой иска да види менюто, да си запази маса или да разчита на Гугъл мапс.

Струва ни се удачен подход да разделим впечатленията ни за това място на кое е French и кое е Fake.

FAKE:

– това, че ястията са написани на френски език, не означава, че са френски. Beignets au persil (магданозени кюфтета), Salade de tomates du gardin (салата с градински домат), Sallade Allard (зелена салата от маруля) са само някои от многото примери в менюто, които карат изкушеният кулинарно посетител да се чувства сякаш си поръчва „Grilled old man from Bansko“.

– идеята че нагъчканите маси са френска работа. Може би, но в туристическите кафенета на Париж. Масите са изключително близко една до друга и представляват сериозен дискомфорт за клиентите. Създава се впечатлението за печалбарство, а не за френска работа.

– персоналът – в началото, веднага след отварянето на Фейк Френч, можеше да се каже, че персоналът е бърз и ефективен, дистанциран, но учтив. Успехът на мястото затвърди обаче някаква тяхна идея, че е обосновано да бъдат груби и винаги прави. Сериозен минус на мястото.

– идеята някои ястия да се „приготвят“ на масата пред клиента – масите са миниатюрни, купите – огромни и ако си поръчате например салата „Цезар“ (докато я имаше в менюто, беше една от най-добрите в града), сте обречени да гледате сътрапезниците си над огромна порцеланова планина, а чашата ви за вино да няма къде да отиде.

– виното – редовно се случва да няма поне 2 до 3 позиции от менюто и ако сте малко по-любопитни, голяма част от времето ви от т.нар. seating може да мине в питане „има ли, няма ли“. Not French at all.

FRENCH

Continue reading

La Fève by Pavel Pavlov

Шоколадовата работилница La Fève е едно от прекрасните неща, които се случват в нашия леко глух в кулинарно отношение град, който по отношение на храната се държи както по отношение на политиката: счита ретроградните си разбирания за модерни и понеже все не случва на политици, се хвърля на всеки нов месия, за да се разочарова за пореден път.

Шоколадите и бонбоните на La Fève са изящно произведение на вкуса и занаятчийството. С нетрадиционни, разнообразни и елегантни вкусове, с правилната ефирна, но носеща достатъчно вкус консистенция, без излишна захар, във форми, които на първо (по време) място радват окото, с дизайнерска опаковка, те са единица мярка за истински гурмански кулинарен продукт и ние поздравяваме Павел Павлов и екипа му за това.

Не очакваме да дадем 5 лева за шоколад или бонбони, но и не искаме – тук разбираме и уважаваме цените на крайния продукт.

Шоколадите струват 17 лева и се предлагат във вкусове като солен карамел, индрише, пукащ пекан, маракуя, ягода и грейпфрут с боб тонка.

Шоколадовите бонбони се предлагат в тематични, специални и сезонни кутии с изключително разнообразни и галещи небцето и въображението вкусове: маслини и зехтин, ирландски ликьор и кафе, кисело мляко, орех и мед, бекон и боровинки, облепиха, ягода и босилек, юзу и още, и още. Кутия с 6 вкуса струва 21 лева, с 12 – 38 лева, с 18 – 52 лева. Специалните кутии се състоят или от много, много бонбони, или от бонбони + шампанско, или от сърца, ако сте в „онзи“ сезон например и цените им варират от 28 до 350 лева.

Фактологията е важна и именно затова много ни се иска да ви разкажем и за Павел Павлов, създателят на La Fève, защото той е един от малкото професионалисти, които работят в този бранш у нас и е добре да знаем за тях. Павел е като че ли предопределен за този бизнес – завършва местния ТОХ в Банкя (или Гимназията по туризъм), след това – кулинарната академия HRC и в последствие заминава да стажува в Холандия, Щатите и Норвегия, където се установява. От готвач се превръща в сладкар, обучавайки се в Норвежкия гастрономически институт. С отбора на Норвегия, като единствен чужденец в него, печели два златни медала на Световната кулинарна олимпиада в Ерфурт през 2016 година. Завръща се в България.

Такова CV не оставя място за глезотии и претенции в кухнята, така характерни за младата хипстърска, татуирана и не особено бодра смяна по софийските заведения и това личи и в продукцията на La Fève. Премислена, завършена, безкомпромисно изработена.

(И в тази връзка – лична и може би прекалено чувствителна отметка, но ние много ценим професионализма и никак – повърхностната бляскавост. Грехота е подробности от CV-то на Павел Павлов да липсват от сайта на неговата марка. В предишната, леко старомодна, но информативна, версия ги имаше. В момента всичко там е шумно и модерно, но шефът на екипа е представен като непохватен тип, а екипът му – като неясно какво вършещи, но претенциозни типове.)

Няма да срещнете продуктите на La Fève по магазините. Можете да ги поръчате на техния сайт или да ги намерите в магазини и сайтове за кулинария и вино. Където и да ви се удаде тази възможност, опитайте ги, няма да съжалявате.

La Fève са тук.

Osteria Tartufo

Остерия Тартуфо е символ за италианския ресторант така, както го разбира България – като луксозна пицария.

Тартуфо се намира в стара софийска къща на ул. Христо Белчев, в която се помещаваха толкова много ресторанти, поне два от които италиански, че публиката вече даже и не се пита какво има там. Атмосферата вътре е уютна по този рустикален начин, по който българинът си представя, че изглежда италианския ресторант и ако не сте идвали тук, това може да ви заблуди, че мястото е непретенциозно и евтино. Има и зимна градина, в която да се пафка на воля, но има и една от най-хубавите софийски градини, така че ако Тартуфо бележи точки в няколко отношения, първото е градината.

Менюто е доста голямо, но изненади в него хем няма, хем нещо може да ви се стори изненада, а пък после да разберете, че не е. Салати, антипасти, ризото, паста, пица, основни и телешко и свинско от витрина за зреене на месото. Тартуфо иска да знаете, че се старае: в менюто ви уведомява, че за ризотото използва само най-качествения ориз „Карнароли“, че тестото им за пицата зрее минимум 48 часа, че всяка паста може да се замени с безглутенова, което намираме за най-малкото приятен жест.

Салатите са предимно италиански: панцанела, капрезе, много вариации на бурата (интересна е пълнената с трюфел бурата), горгондзола с круши, много приятна българска салата с рагу от печена чушка и патладжан (лютеница?), артишок с печена чушка, маслини, чери домати и сирене, което по меню трябваше да е прясно, но не беше.

Ако не ви се яде тесто и питате за обедно, ще ви насочат към това, което Тартуфо са нарекли брънч или към яйцата:

– три вида Бенедикт – с прошуто, с панчета, с мортадела с трюфел и с маринована сьомга и аспержи

– бъркани яйца – с трюфел, със салсиче или под формата на фритата със сирене и зелен лук.

– има и панини с различни пълнежи – с мортадела, моцарела фиор ди лате и трюфел майонеза, с патладжан, трюфел и прошуто кото, и капрезе с домати моцарела

– има и аранчини – сицилианските кълбета от въглехидратен екстаз от сварен ориз, в случая с пълнеж от скаморца, панирани и изпържени, върху доматен сос и поръсени с пармезан.

При ризото и паста има доста да мислите, ако  не знаете какво ви се яде: с месо, без месо, с морски дарове, с трюфели, с манатари. При пиците положението е подобно: от класиката Маргарита (на доста прилична цена тук), през варианти със сирена, с пикантни или не толкова салами, спек, прошуто и прошуто кото.

При основните има по едно от вид, като даже имат и Турнедо Росини – говеждото бон филе с гъши дроб. Пиле, лаврак, сьомга, поркета, капоната (леко унилото утешение за вегетарианците). В графа „Dry Age“ има говеждо бон филе и два-три вида стекове, както свински котлет и врат от малко по-така порода. Доста приятни гарнитури – аспержи, печени зеленчуци, печен картоф или микс от салати. Има и барбекю, което е изнесено в отделно дневно меню.

Панакота, тирамису, сицилиански каноли – предвидимата скука е леко освежена (панакотата е с виолетки).

Цени – в никакъв случай ниски. Салати – от 15 до 28.00 лв., ризото от 17 до 28, паста от 15 до 26, пица – тук даже имаме ок цени – от 13.00 до 20.00 лева, основни от 16 до 60 лв. (за желаещите да получат холестеролен шок от комбинацията между говеждо и гъши дроб и очевидно не страдащи от морални скрупули относно добиването на въпросния дроб).

Тартуфо има голяма и някак си странна винена листа с над 20 вида просеко и български и италиански вина. Има какво да се избере и то на съвсем прилични цени: на 36 до 49 лева вече имаме добро вино на масата. Не особено приятното е, че на чаша е нещо без име (бяло/розе/червено), но пък качеството му беше приемливо. Има и Бира Морети, разбира се и каквото още се сетите, че ви се пие.

Като цяло обслужването беше ок – ненатрапчиво и ефективно, нищо че на готвача в отворената кухня му личеше колко не иска да е тук в този момент.

Остерия Тартуфо е толкова недразнещо и средностатистически невълнуващо място, че направо да ти се прииска да отидеш там. Менюто е замислено с повече амбиция, отколкото показва приготвянето на храната, но реално, ако не си просто в заядливо настроение, няма за какво да се хванеш. Аранчините бяха перфектно сготвени (и оризът, и панировката) и толкова без душа, че започваш да се чудиш дали не ги взимат замразени отнякъде. От друга страна, печената на място и овкусена чушка за салатата с артишок е прекрасна. Ризото с аспержи, романеско и тиквички искреше с ярко зеления цвят на правилно приготвения зеленчук, а пицата е вкусна, без да вълнува кой знае колко. Пастата също може да се появи в леко безвкусен вид, въпреки апетитно описание на продуктите в нея. Карпачото може да е все още замразено, идвайки на масата, яйцата Бенедикт и месата са приготвени добре.

Общо взето, клиентът е изложен на милостта на готвача – типична за България ситуация, която говори за не особено висок професионализъм. Може би затова болшинството клиенти в Тартуфо е на пица, защото смята, че там може да се объркат най-малко неща.

Истината е, че порциите са големи и менюто е изпъстрено с луксозно звучащи италиански продукти като моцарела фиор ди лате, мортадела с трюфел, панчета, поркета, салсиче, горгондзола, прошуто Сан Даниеле и т.н., така че Тартуфо винаги ще има своята клиентела и по всяка вероятност ще бъде част от ресторантьорската сцена в София още дълго време.

Остерия Тартуфо е на ул. Христо Белчев 32, в Инстаграм и Фейсбук.

Cinecitta Osteria Italiana

Cinecitta Osteria Italiana е прекрасен пример за това как някой може да работи добре, качествено и успешно, без да е необходимо да, любим израз, опищява орталъка с това каква е житейската му философия.

Философията на Чинечита е професионализъм, ясна представа за това какво и как иска да постигне бизнесът, както и че иска да получи съответното възнаграждение за това. Таргетирането на публиката на ресторанта е толкова добро, че на моменти можете да се запитате дали той все още съществува, тъй като рядко ще прочетете за него или ще видите някаква реклама.

А Чинечита не само съществува, но и, скрита на ул. Кумата в Бояна, гледа отвисоко на мнозинството софийски ресторанти. Името на ресторанта е филмовата препратка между най-известното римско студио за филми – Cinecitta – и близостта на ресторанта до нашето, софийско – Ню Бояна Филм Студиос.

Чинечита е много класически италиански ресторант – с бели покривки и платнени салфетки – и е важно да се знае, че не е замислен да бъде за всеки, а за богатите и редовните клиенти, от които заведението има достатъчно, така че дали вие, като нови клиенти, ще го харесате няма значение за собственика на този етап. Padrone di casa е италианец, който в по-голямата част от времето смята, че е заточен в Източните земи на Римската империя, наказан да цивилизова варварите и често се държи по съответния начин. Чужденците са посрещани тук много по-топло, отколкото местното население, но и това си има своето обяснение, особено ако си се фокусирал върху тези клиенти от местното население с определени физиономии, коли, маниери и възпитание.

Когато всичко е наред с Доменико Фабиано, и с подредбата на планетите, си личи, че се пипа с професионална ръка: продукти, техники, рецепти, ястия, посуда, винена листа  – всичко е на ниво. Обслужването – също.

Менюто е изградено по класическата италианска схема, смесена с тази част от българската, без която не може – салатите. Освен тях имаме супи, антипасти, прими (тук търсите пастата), ризото, рибни, месни, вегетариански и вегански ястия и десерти. Селекция от премиум говеждо месо е изнесена отделно, защото това си остава най-добрият начин да поискаш много пари за храна сред определени клиенти. Има и пица и даже това не са най-скъпите пици в София.

Ястията звучат така: супа с телешки опашки, веган стек от батат, лингуине със заешки кюфтета, салата с опашки от раци, аранчина с конфитирани охлюви, ризото с трюфел, лаврак по Месински, руло от заешко месо с патешки дроб, Фаво ди миеле. Безспорно апетитно.

Continue reading