Бар „СОЛ“ е мечтата на всички тези градски герои, за които цел в живота е да правят каквото си искат. Да работят както и когато си искат, без да се съобразяват с правила, норми и клиентела, нещо като антифа в ресторантския бранш.
СОЛ е на улица Врабча 26 и работи от сряда до събота от 17.00 до 23.45, но кухнята е от 18.30 до 22.00. Не и през лятото, тогава се ходи на море.
Готвят се по 4 неща на ден, които звучат така:
Патешки сърца, качамак
Говежди тартар
Паламуд с картофена салата
Патладжан разядка
Пържено пиле сандвич
Свински уши, кимчи
Мляно патешко месо
Телешка саздърма
Пържен сом и т.н., и т.н.
Лош късмет е, ако попаднете на деня с телешки дроб, свински ушички и сардини с туршия, но се предполага, че всички, които ходят в Сол знаят къде отиват.
Концепцията на СОЛ е тази на ексклузивност и в никакъв случай на инклузивност, ако можем да си позволим да измислим думата на български. Обслужват се само тези вкусови и стилистични посоки, които отговарят на разбиранията на собствениците – главно месо, много дреболии, много пържени неща, предимно люто, слаб избор при напитките (само бири).
Ние нямаме проблем с тази концепция, все пак е концепция, имаме проблем с обективните пречки за добро прекарване: в 90% процента от случаите 2 от тези 4 ястия са свършили преди 21.00 часа, мястото е неудобно (претъпкано, по начин който казва – всеки да сяда, където намери, we f.cking don’t care) и неуютно (бар столове в стил механа от краен квартал), няма никаква вентилация (затова пък често има кимчи), посуда като от столова и най-вече отношението на един от собствениците, който и готви, което повече от често е грубо и неучтиво, граничещо с невъзпитано.
Имаме проблем и с това, че кулинарни конкурси валидират СОЛ като заслужаващо награда място. Убедени сме, че София заслужава хора и места, които обичат клиентите си и са чисти, доброжелателни и най-вече работливи.
Като често се случва, nomen est omen и описващият себе си като funky gastrotaverna Carnivale е шарен карнавал, на който целта е всеки да намери нещо за себе си.
Мястото е гръцко, но е трудно да се определи какво точно е: таверна, ресторант или шиша-бар, място за храна за вкъщи или място за консумация на място, място за „домашните кюфтета на мама“ или за стекове, за узо и ципуро или за претенциозна винена листа. Единственото нещо, което е сигурно в Карнивале, е това, че е мястото е скъпо.
Намира се в кв. „Иван Вазов“ на бул. „Витоша“ 190, до Южния парк, в един от тези апартаменти, преустроени в заведения, в които се качвате по стълби един етаж над кота 0 и които никога не могат да бъдат нищо друго, освен апартаменти, преустроени в заведения – с ниски тавани, липса на дневна светлина и странно разположение на пространствата. Не можем да виним собствениците на Карнивале за българските беззакония, разбира се, но това, което се набива в нашите очи е, че за над 7 години работа ремонт така и не се направи в таверната и клиентите продължават да седят на черни масивни мебели и маси, подходящи за квартално кафене отпреди 20 години.
И именно този дисонанс между интериор и всичко, което следва е объркващ за нас.
В повечето случаи клиентелата знае къде отива – защото Карнивале имат общо над 20 К последователи в социалните медии и собственикът на мястото – Янис – е неуморно в светлините на социалните прожектори.
Менюто на Карнивале е типичното за една гръцка таверна, с безспорно голям избор, макар и в една определена посока – месо (и картофи). Дотук прекрасно, проблемите започват с внушението, което изписването на менюто създава, а именно за нещо луксозно, което иде да оправдае цените. А лукс в Карнивале няма. Акцентът е върху „наше“ и „домашно“, като не спорим за първото, но на второто, според нас, мястото му не е в ресторант. Домашно ли е или приготвено в ресторант все пак? Домашното по-добро ли е от ресторантското? Ако да, защо го четем в менюто на ресторант, ако не – защо го споменаваме?
Групите в менюто (без претенции за изчерпателност):
– „Нашите хлябове“ – гръцка пита, фокача, солети (крицини – за 11.00 лв.), бриош питки ( 2 на брой за 10 лв.). Който приготвя фокачата е добре да мине на урок при някой можещ повече, защото наподобява заводски хляб – прекалено пухкава.
– „Нашите млечни продукти“ – фета, гравира, мецовоне и т.н. Има от козето микрасиатико и атонитико (от Атон) и за тях слагаме голяма златна звезда на Карнивале, защото гръцките сирена са топ, но никой в София не предлага малко известните видове. И тук няма прошка – 200 грама за средно 26 лева, но поне 200 грама сирене са достатъчно и човек може да сподели порцията с компанията.
– „Нашите домашни сосове“ (кое прави дзадзикито „сос“?) – тарама, мелидзаносалата, скордаля, хумус, тирокафтери, дзадзики, мистериозният сос на Карнивале, платото на Мама с домашни разядки – тук мистерия няма и вкусовете са ясни на всеки българин, който през последните десетина години е стъпил в съседна Гърция. Някои от разядките са приготвени добре и с балансирани вкусове, при други балансът избягва в посока на прекалено много чесън или воднистост. Клопката е „Платото на Мама“, където имаме двойна атака не само с домашното, но и с фигурата на майката. За 17 лева.
– „Нашият пресен и домашно приготвен гирос (сувла)“ – гиросът на Карнивале беше прекрасен преди около две години – сочен и вкусен. Сега е просто със 150% по-скъп от останалите в София. Дори да беше от месо от свободно гледани животни, а той не е, трудно би могла да се обясни цена от близо 30.00 лв. за гирос.
– „Нашите основни ястия“ – тук винаги е била мъглива територия, но сега нещата започват да приличат на лека обида:
– сувлакито са 3, обикновено абсурдно сухи, шишчета с гарнитура… с хляб и кетчуп, понякога може и лук – 28.00 лв.
– пастата от детството е написана така объркано – „с кайма на бавен огън и мерло, сезонни зеленчуци, фета“ – че не се знае какво точно ще дойде. Поздравления за гръцките деца, ако са им давали паста с алкохол в соса и ако техните родители са имали 27 лева за една порция.
– „Кокинисто“ – телешката яхния с орцо/орзо/ордзо тук е плътно, вкусна и ароматна, но, за жалост, дори най-евтиното за приготвяне ястие се предлага смело за 34 лв.
– Мусака за 31 лв. – гръцки тертип с малко дзадзики. Вкусна. Тук скачаме направо на Атински цени – две столици сме все пак.
Fake French се намира на мястото на бившето Bistrello – на софийската централна улица „Княз Борис“I, на номер 66, близо до пресечката с „Неофит Рилски“ и до църквата „Свети Георги“.
Колебанията на Bistrello дали да бъде ресторант или бистро приключиха със затварянето му и с отварянето на място от нов вид и с ново име, което няма съмнения, че е бистро, което се прави на ресторант. Отново водеща, даже по-водеща отпреди, фигура е Владимир Тодоров, възпитаник на кулинарната академия „HRC“ и междувременно лице на няколко бизнеса в София.
Името е шумно – Fake French – и към 2025 година това е може би единственият ресторант в София, за който е необходима резервация поне две седмици предварително, който работи само вечер и който има seating часове – от 19.00 до 21.00 и от 21.00 до 23.00 часа. Фейк Френч има огромна маса последователи в социалните мрежи и активно присъствие в тях. Няма уебсайт и ако някой иска да види менюто, да си запази маса или да разчита на Гугъл мапс.
Струва ни се удачен подход да разделим впечатленията ни за това място на кое е French и кое е Fake.
FAKE:
– това, че ястията са написани на френски език, не означава, че са френски. Beignets au persil (магданозени кюфтета), Salade de tomates du gardin (салата с градински домат), Sallade Allard (зелена салата от маруля) са само някои от многото примери в менюто, които карат изкушеният кулинарно посетител да се чувства сякаш си поръчва „Grilled old man from Bansko“.
– идеята че нагъчканите маси са френска работа. Може би, но в туристическите кафенета на Париж. Масите са изключително близко една до друга и представляват сериозен дискомфорт за клиентите. Създава се впечатлението за печалбарство, а не за френска работа.
– персоналът – в началото, веднага след отварянето на Фейк Френч, можеше да се каже, че персоналът е бърз и ефективен, дистанциран, но учтив. Успехът на мястото затвърди обаче някаква тяхна идея, че е обосновано да бъдат груби и винаги прави. Сериозен минус на мястото.
– идеята някои ястия да се „приготвят“ на масата пред клиента – масите са миниатюрни, купите – огромни и ако си поръчате например салата „Цезар“ (докато я имаше в менюто, беше една от най-добрите в града), сте обречени да гледате сътрапезниците си над огромна порцеланова планина, а чашата ви за вино да няма къде да отиде.
– виното – редовно се случва да няма поне 2 до 3 позиции от менюто и ако сте малко по-любопитни, голяма част от времето ви от т.нар. seating може да мине в питане „има ли, няма ли“. Not French at all.
Шоколадовата работилница La Fève е едно от прекрасните неща, които се случват в нашия леко глух в кулинарно отношение град, който по отношение на храната се държи както по отношение на политиката: счита ретроградните си разбирания за модерни и понеже все не случва на политици, се хвърля на всеки нов месия, за да се разочарова за пореден път.
Шоколадите и бонбоните на La Fève са изящно произведение на вкуса и занаятчийството. С нетрадиционни, разнообразни и елегантни вкусове, с правилната ефирна, но носеща достатъчно вкус консистенция, без излишна захар, във форми, които на първо (по време) място радват окото, с дизайнерска опаковка, те са единица мярка за истински гурмански кулинарен продукт и ние поздравяваме Павел Павлов и екипа му за това.
Не очакваме да дадем 5 лева за шоколад или бонбони, но и не искаме – тук разбираме и уважаваме цените на крайния продукт.
Шоколадите струват 17 лева и се предлагат във вкусове като солен карамел, индрише, пукащ пекан, маракуя, ягода и грейпфрут с боб тонка.
Шоколадовите бонбони се предлагат в тематични, специални и сезонни кутии с изключително разнообразни и галещи небцето и въображението вкусове: маслини и зехтин, ирландски ликьор и кафе, кисело мляко, орех и мед, бекон и боровинки, облепиха, ягода и босилек, юзу и още, и още. Кутия с 6 вкуса струва 21 лева, с 12 – 38 лева, с 18 – 52 лева. Специалните кутии се състоят или от много, много бонбони, или от бонбони + шампанско, или от сърца, ако сте в „онзи“ сезон например и цените им варират от 28 до 350 лева.
Фактологията е важна и именно затова много ни се иска да ви разкажем и за Павел Павлов, създателят на La Fève, защото той е един от малкото професионалисти, които работят в този бранш у нас и е добре да знаем за тях. Павел е като че ли предопределен за този бизнес – завършва местния ТОХ в Банкя (или Гимназията по туризъм), след това – кулинарната академия HRC и в последствие заминава да стажува в Холандия, Щатите и Норвегия, където се установява. От готвач се превръща в сладкар, обучавайки се в Норвежкия гастрономически институт. С отбора на Норвегия, като единствен чужденец в него, печели два златни медала на Световната кулинарна олимпиада в Ерфурт през 2016 година. Завръща се в България.
Такова CV не оставя място за глезотии и претенции в кухнята, така характерни за младата хипстърска, татуирана и не особено бодра смяна по софийските заведения и това личи и в продукцията на La Fève. Премислена, завършена, безкомпромисно изработена.
(И в тази връзка – лична и може би прекалено чувствителна отметка, но ние много ценим професионализма и никак – повърхностната бляскавост. Грехота е подробности от CV-то на Павел Павлов да липсват от сайта на неговата марка. В предишната, леко старомодна, но информативна, версия ги имаше. В момента всичко там е шумно и модерно, но шефът на екипа е представен като непохватен тип, а екипът му – като неясно какво вършещи, но претенциозни типове.)
Няма да срещнете продуктите на La Fève по магазините. Можете да ги поръчате на техния сайт или да ги намерите в магазини и сайтове за кулинария и вино. Където и да ви се удаде тази възможност, опитайте ги, няма да съжалявате.
Остерия Тартуфо е символ за италианския ресторант така, както го разбира България – като луксозна пицария.
Тартуфо се намира в стара софийска къща на ул. Христо Белчев, в която се помещаваха толкова много ресторанти, поне два от които италиански, че публиката вече даже и не се пита какво има там. Атмосферата вътре е уютна по този рустикален начин, по който българинът си представя, че изглежда италианския ресторант и ако не сте идвали тук, това може да ви заблуди, че мястото е непретенциозно и евтино. Има и зимна градина, в която да се пафка на воля, но има и една от най-хубавите софийски градини, така че ако Тартуфо бележи точки в няколко отношения, първото е градината.
Менюто е доста голямо, но изненади в него хем няма, хем нещо може да ви се стори изненада, а пък после да разберете, че не е. Салати, антипасти, ризото, паста, пица, основни и телешко и свинско от витрина за зреене на месото. Тартуфо иска да знаете, че се старае: в менюто ви уведомява, че за ризотото използва само най-качествения ориз „Карнароли“, че тестото им за пицата зрее минимум 48 часа, че всяка паста може да се замени с безглутенова, което намираме за най-малкото приятен жест.
Салатите са предимно италиански: панцанела, капрезе, много вариации на бурата (интересна е пълнената с трюфел бурата), горгондзола с круши, много приятна българска салата с рагу от печена чушка и патладжан (лютеница?), артишок с печена чушка, маслини, чери домати и сирене, което по меню трябваше да е прясно, но не беше.
Ако не ви се яде тесто и питате за обедно, ще ви насочат към това, което Тартуфо са нарекли брънч или към яйцата:
– три вида Бенедикт – с прошуто, с панчета, с мортадела с трюфел и с маринована сьомга и аспержи
– бъркани яйца – с трюфел, със салсиче или под формата на фритата със сирене и зелен лук.
– има и панини с различни пълнежи – с мортадела, моцарела фиор ди лате и трюфел майонеза, с патладжан, трюфел и прошуто кото, и капрезе с домати моцарела
– има и аранчини – сицилианските кълбета от въглехидратен екстаз от сварен ориз, в случая с пълнеж от скаморца, панирани и изпържени, върху доматен сос и поръсени с пармезан.
При ризото и паста има доста да мислите, ако не знаете какво ви се яде: с месо, без месо, с морски дарове, с трюфели, с манатари. При пиците положението е подобно: от класиката Маргарита (на доста прилична цена тук), през варианти със сирена, с пикантни или не толкова салами, спек, прошуто и прошуто кото.
При основните има по едно от вид, като даже имат и Турнедо Росини – говеждото бон филе с гъши дроб. Пиле, лаврак, сьомга, поркета, капоната (леко унилото утешение за вегетарианците). В графа „Dry Age“ има говеждо бон филе и два-три вида стекове, както свински котлет и врат от малко по-така порода. Доста приятни гарнитури – аспержи, печени зеленчуци, печен картоф или микс от салати. Има и барбекю, което е изнесено в отделно дневно меню.
Панакота, тирамису, сицилиански каноли – предвидимата скука е леко освежена (панакотата е с виолетки).
Цени – в никакъв случай ниски. Салати – от 15 до 28.00 лв., ризото от 17 до 28, паста от 15 до 26, пица – тук даже имаме ок цени – от 13.00 до 20.00 лева, основни от 16 до 60 лв. (за желаещите да получат холестеролен шок от комбинацията между говеждо и гъши дроб и очевидно не страдащи от морални скрупули относно добиването на въпросния дроб).
Тартуфо има голяма и някак си странна винена листа с над 20 вида просеко и български и италиански вина. Има какво да се избере и то на съвсем прилични цени: на 36 до 49 лева вече имаме добро вино на масата. Не особено приятното е, че на чаша е нещо без име (бяло/розе/червено), но пък качеството му беше приемливо. Има и Бира Морети, разбира се и каквото още се сетите, че ви се пие.
Като цяло обслужването беше ок – ненатрапчиво и ефективно, нищо че на готвача в отворената кухня му личеше колко не иска да е тук в този момент.
Остерия Тартуфо е толкова недразнещо и средностатистически невълнуващо място, че направо да ти се прииска да отидеш там. Менюто е замислено с повече амбиция, отколкото показва приготвянето на храната, но реално, ако не си просто в заядливо настроение, няма за какво да се хванеш. Аранчините бяха перфектно сготвени (и оризът, и панировката) и толкова без душа, че започваш да се чудиш дали не ги взимат замразени отнякъде. От друга страна, печената на място и овкусена чушка за салатата с артишок е прекрасна. Ризото с аспержи, романеско и тиквички искреше с ярко зеления цвят на правилно приготвения зеленчук, а пицата е вкусна, без да вълнува кой знае колко. Пастата също може да се появи в леко безвкусен вид, въпреки апетитно описание на продуктите в нея. Карпачото може да е все още замразено, идвайки на масата, яйцата Бенедикт и месата са приготвени добре.
Общо взето, клиентът е изложен на милостта на готвача – типична за България ситуация, която говори за не особено висок професионализъм. Може би затова болшинството клиенти в Тартуфо е на пица, защото смята, че там може да се объркат най-малко неща.
Истината е, че порциите са големи и менюто е изпъстрено с луксозно звучащи италиански продукти като моцарела фиор ди лате, мортадела с трюфел, панчета, поркета, салсиче, горгондзола, прошуто Сан Даниеле и т.н., така че Тартуфо винаги ще има своята клиентела и по всяка вероятност ще бъде част от ресторантьорската сцена в София още дълго време.
Остерия Тартуфо е на ул. Христо Белчев 32, в Инстаграм и Фейсбук.
Cinecitta Osteria Italiana е прекрасен пример за това как някой може да работи добре, качествено и успешно, без да е необходимо да, любим израз, опищява орталъка с това каква е житейската му философия.
Философията на Чинечита е професионализъм, ясна представа за това какво и как иска да постигне бизнесът, както и че иска да получи съответното възнаграждение за това. Таргетирането на публиката на ресторанта е толкова добро, че на моменти можете да се запитате дали той все още съществува, тъй като рядко ще прочетете за него или ще видите някаква реклама.
А Чинечита не само съществува, но и, скрита на ул. Кумата в Бояна, гледа отвисоко на мнозинството софийски ресторанти. Името на ресторанта е филмовата препратка между най-известното римско студио за филми – Cinecitta – и близостта на ресторанта до нашето, софийско – Ню Бояна Филм Студиос.
Чинечита е много класически италиански ресторант – с бели покривки и платнени салфетки – и е важно да се знае, че не е замислен да бъде за всеки, а за богатите и редовните клиенти, от които заведението има достатъчно, така че дали вие, като нови клиенти, ще го харесате няма значение за собственика на този етап. Padrone di casa е италианец, който в по-голямата част от времето смята, че е заточен в Източните земи на Римската империя, наказан да цивилизова варварите и често се държи по съответния начин. Чужденците са посрещани тук много по-топло, отколкото местното население, но и това си има своето обяснение, особено ако си се фокусирал върху тези клиенти от местното население с определени физиономии, коли, маниери и възпитание.
Когато всичко е наред с Доменико Фабиано, и с подредбата на планетите, си личи, че се пипа с професионална ръка: продукти, техники, рецепти, ястия, посуда, винена листа – всичко е на ниво. Обслужването – също.
Менюто е изградено по класическата италианска схема, смесена с тази част от българската, без която не може – салатите. Освен тях имаме супи, антипасти, прими (тук търсите пастата), ризото, рибни, месни, вегетариански и вегански ястия и десерти. Селекция от премиум говеждо месо е изнесена отделно, защото това си остава най-добрият начин да поискаш много пари за храна сред определени клиенти. Има и пица и даже това не са най-скъпите пици в София.
Ястията звучат така: супа с телешки опашки, веган стек от батат, лингуине със заешки кюфтета, салата с опашки от раци, аранчина с конфитирани охлюви, ризото с трюфел, лаврак по Месински, руло от заешко месо с патешки дроб, Фаво ди миеле. Безспорно апетитно.
Не си спомняме какво имаше в този закътан вътрешен двор на Графа, но в момента там е едно от малкото на брой софийски кулинарни убежища, където се готви вкусно и се яде от много хора – постоянно, отдадено и весело.
В София вече са рядкост кръчмите, в които можеш да отидеш да се видиш с приятели, мислейки повече какво ще си кажете, отколкото чие готваческо/шефско его гладите в момента. Бистро Залива е едно такова място – винаги има какво да си поръчате, има какво да пиете, приятно е, не е шумно, няма мутри (и хипстъри няма като се замислим) – няма какво да дразни сетивата.
Дълги години се смяташе, че кръчметата с вкусна и разнообразна храна – и риба, и пиле, и месо, и салати, и вегетариански, че и постни – са недобро наследство от годините на организираното хранене по време на комунизма и неговия флагман „Балкантурист“. Ще ви разочароваме, такава кулинарна традиция – да има къде да хапнеш в квартала, без да слагаш вечерно облекло – има от векове в Париж и Виена, в Испания, в Чехия и изобщо почти навсякъде в Европа. Реално, това е едно от малкото неща, за които Балкантурист се погрижи по правилния начин – да обучи професионални готвачи, които знаят да готвят и месо, и риба, и птица, и зеленчук. Знаят и да работят и затова обикновено няма да ги видите – защото в кухнята работата не свършва и там се виси непрекъснато, на крак, а не само в дните, в които сме се наспали с работно време след като сме се наспали.
В Залива битката започва още на обяд. Логично, при тези предложения и цени. Ето едно примерно обедно меню, като не пропускаме напитките, защото кой не иска да започне обяда с аперол шприц.
Алтруист е на ул. Екзарх Йосиф 49 в центъра на София. Със същия успех би могло да бъде на подобна улица в Париж или Брюксел. За малко да кажем и Виена, но е прекалено светло и приятно за виенско кафене.
Алтруист има щастието да се намира в имот от началото на миналия век, когато под кооперациите е имало дюкяни и който не е преграден на две етажчета от лакоми собственици, т.е. имате около 4-метрови тавани. Има атрактивна фасада със също така атрактивно лого. Стените са бели, осветителните тела – в стил “Сецесион”. Има непретенциозни, но уютни маси и столове, два високи бара и кът с мека мебел, както и светла и голяма витрина за сладки и солени неща. По стените има постери или картини от изложби, като това, което видите там се продава. Слуша се ненатрапчив и нетежащ на съвестта джаз. Отзад има приятна градина.
Някой е мислил цялата концепция – от логото през дизайна и музиката до асортимента – за което ние поднасяме поздравления. Изпълнена е с редки за нашите ширини деликатност и чувство за стил. Обикновено, когато се пръкне нещо толкова добро, то се навира в очите и ушите на клиента и той бива каран да се чувства длъжен да благодари, че е седнал в заведението.
Кафе – каквото си поискате. Работят с Bug Coffee – пекарна за specialty coffee, с която работят повечето хипстърски места в града и чийто подбор на кафе е ок, без да е нещо особено за маниаците, но за нивото на софийските кафенета е направо рекорд във високия скок. В Алтруист даже филтър могат да ви пуснат, освен хилядите варианти с мляко от крава и не, имат си и колдбрю, и Далгона. Водата е филтрирана и идва в стъклени бутилки, а не в ужасни пластмаси – както казват самите собственици, те се грижат да намаляват пластмасата и да рециклират тази, без която не може да се мине. Има чайове, топли и студени, лимонади. Има всичко, което трябва да има в едно кафене.
Храната е сериозен плюс тук, но за разлика от възхитата, с която се предлагат сладките неща, които са от работилницата на собствениците, ние смятаме, че Алтруист бележи повече точки със солените си неща: баници, няколко вида солени курабии, прекрасни кифлички с кашкавал. Има кроасани със солени пълнежи – сирена, меса, зеленчуци – като особено добра идея е изпеченият под формата на сфера/кълбо кроасан. Има и сандвичи с подобни пълнежи. Доста добро място за закуска. Сладките неща – кексове, торти, курабии, сладки и т.н. – са леко старомодни и доста тежки. У нас като че ли все още за да се докаже, че се ползва масло, то трябва да накъртва във вкуса, но българинът си обича баклава, т.е. сладко и масленко, и витрината редовно се изпразва.
Цените са абсолютно приемливи и това е едно от малкото места, на които нямаш чувството, че искаш да си вземеш парите обратно. Именно поради това, там често ще видите млади и не толкова млади човечета от различни нации зад лаптопите си (и е весело да наблюдаваш как италианците си поръчват баница, отхапват от нея, поглеждат с искрено неразбиране и отиват да си вземат корасан) – през седмицата това си е сериозно пространство за co-working. През уикенда – не, защото собствениците не дават да се бачка тогава. Все пак са собственици, трябва да тропнат с крак в един момент, а и оборотът от лап-топите не е кой знае колко висок, съотнесен към времето, за което се заемат масите.
Алтруист има и събития от различно естество, продава се различен merchandising (мърч на български), списания, книги и винаги страхотна коледна елха. София има нужда от повече такива места.
Не може да не сте чували за джентрификация или gentrification на английски. Идва от gentry – дума, с която исторически са обозначавани хора с по-висок социален статус. В актуалния си контекст думата се популяризира за първи път от британската социоложка Рут Глас през 1964 година, в смисъла на нахлуването на буржоазната средна класа в работническите квартали на Лондон.
Общо взето, макар и противоречива тема в урбанизацията и градоустройството, джентрификацията е неизбежна и няма да остане квартал в София (освен малцинствените може би, но никой не знае какво ще му хрумне на тукашния хипстър), който да не се промени от притока на по-заможни хора и бизнеси. И наемите ще се качат, и хлябът няма вече да е левче, и нищо вече няма да е същото. Ние сме стари, вече и буквално, софиянци, които живеят в един такъв квартал от повече от 20 години и много се забавляваме на това как провинциални хипстъри се дивят на статуята на титана на ул. Будапеща. Лошо няма, доживяхме някой да се снима и на нашите улици.
Както може би разбрахте става дума за част от центъра на София – тази „под Дондуков“, известна на някои като „старата еврейска махала“ или това кокетно каре заключено между булевардите „Васил Левски“, „Сливница“, „Дондуков“ и „Мария Луиза“ (може и до Женския пазар да стигне в нечии представи). Частта, в която допреди 15 години освен пациентите на психодиспансера и обитателите на комуналните квартири, нямаше кой знае какво друго да видим или, да си дойдем на думата, да хапнем. Братя Хлебари, за които сме писали, и за които ще актуализираме поста си, бяха едни от първите хипстъри, които отвориха бизнеса си тук, но се уплашиха и избягаха към затворен комплекс в част на Софийското поле, където преди десетки години децата, обвързани с червени връзки, ги водеха да бият камбани и която вече си е част от София. Хардкор „БюфетЪ“ бяха другите и те ще стоят на бойното поле, докато слънцето изгрява.
И още едно отклонение, с ваше позволение; да си изясним тази работа с хипстърите, за да не стане като онази с джендърите. В началото, около 1940 година, тази дума обозначава джаз музиканти и фенове, които са били много „hep” или в крак с нещата. През 60-те на 20 век нещата преминават към модата, а през 90-те твърдо описват една определена градска субкултура, състояща се от млади и образовани бохеми, населяващи джентрифицирани квартали и противопоставящи се на статуквото в музика, култура и изобщо мироглед. В началото на 21 век обаче хипстърите са много повече хора, които толкова много се стараят да се отличава и вярват, че са различни, че накрая стават еднакви. „Алтернативният“ им вкус вече е масов и малко започва да намирисва на леко отегчителна снобария.
Завиваме към карето около пожарната на София, където хранителни и други пипала е пуснал хипстърският октопод, пред който с лицето си застава известен софийски рекламист. Дали и с парите си, не знаем, а и все пак лицето е това, което се вижда, така че не виждаме смисъл да дълбаем. На този етап октоподът сякаш иска да изгони всички други от квартала, но все още не му се дават. Ето и главните действащи лица към 2023 година, тъй като всеки втори месец изскача нова придобивка в групата на различните:
1. &хляб – старата баничарница до Пожарната се предаде (никога няма да забравим баничките им със синьо сирене) и на нейно място дойде „енд хляб“. Още името показва, че мястото не е тук, за да обслужи вас, а вие – него. В неделя и понеделник не работи, нито преди 09.00. Хлябът е с квас, не може да бъде друг – два-три вида. Има и Pain de mie (Пан де Ми) – френският бял и леко по-влажен вариант на хляба за сандвичи, обикновено продаван нарязан във Франция и с една идея по-сладък. При хлябовете трябва да кажем, че &хляб до известна степен замести Братя Хлебари и тъй като публиката за квасен хляб в София, къде волно, къде без много да иска, се увеличи, тя има откъде да се снабди с такъв хляб в квартала. Вкусът е интензивен и премерено кисел, т.е. поносим и за по-умерените фенове на кваса, консистенцията – средно жилава. Често хлябовете са с прекалено големи шупли и твърда, понякога изгоряла кора. Някои хипстъри обръщат града, за да намерят точно такива хлябове, но пекарите във Франция, Германия и Австрия са леко озадачени. Хлябът им общо взето е една такава сетивна златна среда, към която нямаш забележки.
Има и кроасани, които са наистина добри – въздушни и хрупкави и с различни вкусове. Има и кубчета-кроасани с крем вътре. Препоръчваме.
Това, върху което мястото се кълне са неговите canelé или канлета – френския печен сладкиш, във формата на цилиндър или готварска шапка, с много яйчен жълтък, ароматизиран с ром и ванилия, който има хрупкава, карамелизирана кора и нежна сърцевина. Идва от Бордо във Франция, където има много остатъци от жълтъци, поради факта, че винената индустрия, която е огромна там, използва нечовешко количество белтъци за избистряне на вината си. Вкусни са канлетата на &хляб. Ако имат проблем, то той е в печащия ги. Или това са различни хора, или е един, но често в различно настроение, защото се случва понякога да са изгорели, а средата им – сурова.
Имат и много добри сандвичи, някои от продуктите за които взимат остреща, което ни води до следващата станция, а именно:
2. Сезон – плод и зеленчук.
Корекомът (направи справка в нета, ако не знаеш какво е това), както му казват съседите, е магазин за плодове и зеленчуци от регенеративна градина, отново с участието на собственика на всичко изброено дотук, от малки ферми и за бакалски стоки от занаятчийски марки – сол, сирена, оцет, рибни, брашно, леща, боб и т.н. Внасят си лимони, авокадо и зехтин от остров Крит и второто е може би най-доброто в София, третият – по-скоро приличен. Рибните консерви са чудни, както и оцетите им. Някои неща са прекрасно вкусни и чисти, като домати, чушки, картофи и гъби например, други са също с добър вкус, но смятаме, че да искаш да предложиш глава карфиол на българин за цената от 17 лева е като да си просиш боя и просто чакаш да видиш на кого ще му стиска.
Има и вина, но нищо прозаично, а само т. нар. натурални или оранжеви вина за хипстъри с мустаци, или женски еквивалент – плетена шапка, карирана риза, татуси, бели чорапи и много винтидж и втора ръка. Подобно на IPA бирите, това са напитки, които поставят под съмнение всички разбирания на т. нар. нормален потребител за вкусно и приятно и той с радост ги оставя на борещите се срещу статуквото.
Ние пазаруваме от Сезон. Предимно неща, за които не трябва да се оставя половин месечна заплата и ни е доста вкусно.
TABLE MOOD 