Jazu by Hamachi

Да прекрачиш прага на Jazu by Hamachi, означава веднага да разбереш къде се събира софийският елит – или поне онази част от него, която се припознава като такъв. Мястото не просто предлага храна, то функционира като сцена, където демонстрацията на социален статус е придружена от неща по чиниите и в чашите.

Разположено в офис сграда, в една от по-централните бизнес зони на града, заведението определено показва смелост за София, като се опитва да изнесе храненето извън центъра на града. Интериорът е в дълбоки тъмни тонове и прецизно насочено осветление, което изолира масите в собствени светлинни пашкули. Набитото око веднага улавя обаче първото противоречие между кулинарното и комерсиалното. Това ще ни се набие на око още няколко пъти.

Сетивата ви нямат шанс да се концентрират върху най-важното- чинията. Защото:

– масите са неприятно сгъстени. В пикови часове личното ви пространство е сведено до минимум. Не вечеряте спокойно, а се налага да слушате и ставате свидетели на разговори от различен стил и ниво.

– музиката е прекалено силна. Ресторант или клуб сме?

Сушито на „Hamachi“ има вече традиционни корени на софийската сцена и това си проличава веднага. Качеството на входящата суровина е високо – стандарт, който почти е невъзможно да срещнем в София. Могат, и държат, да ви кажат откъде идва рибата тон, октоподът, омарът (а не лобстЕр, както пишат в социалните си мрежи). Сашими селекцията от тон (Maguro) и сьомга (Sake) е с деликатна текстура и вкус и при правилната температура на сервиране (около 10-12 градуса) наистина доставя удоволствие. Дебелината на парченцата риба също е правилната, така че не ви се налага да предъвквате мъчително или да преглъщате несдъвкана храна.

И при нигири сушито откриваме много добра техника. Оризът е балансиран, с лека киселинност от оризовия оцет и деликатна сладост, която не доминира. Зрънцата се усещат поотделно, без да са пресовани в безжизнена маса, което позволява на въздуха да премине през структурата при захапване. Температурата на ориза е леко топла – точно както изисква класическата школа, правейки отличен контраст с хладната риба.

Проблемът обаче възниква в момента, в който менюто се опитва да се хареса на масовия вкус чрез т.нар. „авторски ролца“. Тук кулинарната философия на минимализма се сблъсква с тежкия комерсиален подход. Ролцата често са претрупани с компоненти. Прекомерната употреба на трюфелово олио, пикантни майонези и хрупкави панко елементи създава вкусова какафония. Когато деликатното рачешко месо или финото унаги биват заляти от сос с интензивен маслен и трюфелов профил, индивидуалността на продукта изчезва. Азиатската гастрономия винаги се е стремяла към изчистени вкусове, докато тук в някои продукти се наблюдава замаскирането им под пластове от познати, сигурни и угодни на масата комбинации.

Друго много полезно и добре получило се нещо в Jazu са обедните Bento Box – традиционните японски кутии с обяд за навън, в който по гениален начин са дозирани въглехидрати, протеини и зеленчуци: малко ориз, малко риба, малко мисо супа и т.н.

Към основните ястия Jazu подхожда не по-малко амбициозно: blue fin tuna, wagyu говеждо, агнешкo. Вегетарианците могат да намерят какво да хапнат, могат да си избират между 4-5 предложения. По-добре, отколкото между 1-2.

Continue reading

Manzo

Да наречеш ресторанта си просто „Месо“ (Manzo) в столица, където претенциите често изпреварват възможностите, е ясен знак за самочувствие. Manzo не се опитва да бъде класическа италианска пицария, амбицията тук е по-висока – „модерен тоскански стекхаус с градски шик и авторски почерк“.

Разположен на улица Раковски, Manzo печели от централната си локация, но плаща данък на градската среда. Паркирането в района вечер е меко казано кошмарно. Пеша, с обществен транспорт или с такси – това са най-удачните варианти, за да няма изнервяне още преди да сме седнали на масата.

Интериорно вътре всичко крещи „модерен индустриален шик“ или дърво, желязо и приглушена светлина. Масивни маси от дъб, които трябва да напомнят за автентични тоскански месарски халета, частично отворена кухня (витрина) и капацитет от 60 места – всичко това прави пространството сравнително компактно. И тук се сблъскваме с първия по-сериозен структурен компромис на заведението. В стремежа си да максимизират капацитета, управителите са разположили масите изключително близо една до друга. Ако сте на маса за двама, уединението ви е илюзорно – буквално можете да чуете разговора на съседите и да разберете какво са си поръчали за десерт. Когато ресторантът се напълни вечер, акустиката става тежка, нивата на шум се вдигат рязко и романтичният елемент, който дизайнът иска да внуши, отива на кино.

Менюто е компактно, фокусът е ясен: малко, но добре подбрани позиции, разделени между антипасти, паста и месо – на скара с дървени въглищa, на тиган и т.н. Има и фокачи, и пици, и бъргъри. Цените ясно позиционират ресторанта във високия сегмент за дори ненормално скъпата София.

На няколко пъти опитвахме различни ястия, или взехме контролни проби, както би се изразила БАБХ, които ни оформиха добра представа за мястото. Менюто е в интернет и ще ви спестим рецитирането му, ето няколко наши впечатления.

Салати и предястия (Антипасти):

Салата с козе сирене и смокини. Комбинацията между сладкото и соленото сирене е класическа и приятна, но кухнята беше малко по-щедра с дресинга, което беше отнело от свежестта на зелените салати. Малко предвидима комбинация от вкусове, няма кой знае какво вълнение, което цената й може би предполага.

Емблематичният за мястото Тартар Авокадо от кълцано говеждо със салца от пушено чипотле – много добро попадение. Месото беше фино кълцано на ръка, авокадото придава добра текстура. Пушената нотка на чипотлето придаваше характер, който за някои клиенти може да се стори една идея по-интензивен и леко да засенчва вкуса на чистото месо, но като цяло – много добре изпълнено предястие.

Паста и ризото:

Пастата е лакмусът за всеки италиански ресторант, а Талиолини Ал Тартуфо е ястие, което може да изнерви по-малко можещите готвачи. Пастата беше наистина al dente, а сосът от манатарки и трюфел беше с много лека и гладка текстура, с лека землистост и вкусово премерен – без излишно наблъскване на много манатарки, за да компенсираме липсата на трюфел. Проблемът тук е по-скоро в съотношението цена-грамаж. За цената си порцията е по-скоро символична, да не кажем дегустационна. Това в Италия може и да върви, но в страната на манатарките си трябват няколко грама отгоре.

Скара и месо:

Основният фокус на Manzo са стековете и тук кухнята заслужава комплименти.

Стековете ни (Стриплойн, Фланк и Рибай) пристигнаха с карамелизирана коричка от високата температура на скарата и топъл, розов център, без излишни сиви ивици по краищата. Качеството на суровината е високо, месото е крехко и сочно.

Има и шницели, и свинско, и някои морски дарове, и пица, и бъргъри, но nomen est omen – Manzo е място за месо и ако ще давате тези грешни пари, по-добре ги дайте за месо.

Десерти:

За тях питате на място, при нас приемливият вариант беше …. тирамису. Когато е добро, тирамисуто с една хапка може да ви обясни защо го има по целия свят. Тук то беше nonchalant-но добро: въздушно, кадифено, с качествено еспресо и Амарето, и основният плюс за нас – не беше прекалено сладко.

Обслужването в Manzo оставя смесени чувства и е зоната, в която ресторантът показва своите слабости и напомня за типичните проблеми на българския пазар.

Посрещането е любезно, но в момента, в който заведението се напълни, сервизът започва да се „пропуква“. Поръчките на храната и напитките пристигат с хаотично темпо. В по-късен етап от вечерта се наложи няколко пъти да улавяме погледа на сервитьора, само за да поръчаме допълнително вода. Персоналът изглеждаше дезориентиран от пълния салон.

Винената листа е сериозна и предлага класически италиански етикети. Определете си бюджет и не се оставяйте сервитьорите да ви бутат към най-популярните, или скъпи, зависи от часа на посещението ви, позиции в листата.

Manzo не е евтино заведение и никога не е претендирало да бъде такова. Вечеря за двама с две предястия, две основни месни ястия, бутилка вино среден клас и десерт, лесно преминава границата от 150+ евро.

Много е трудно някой ресторант в София да оправдае подобна сума и Manzo, честно казано, не предразполага всеки да влезе в него, но качеството на продуктите е високо и готвачът знае какво прави. Сервизът и теснотията в салона могат да ви накарат да се чувствате сякаш сте надплатили за преживяването, но ако не ви пука много за това, може и да опитате едни от най-вкусните стекове в София.

Много хора мислят така и затова резервациите са задължителни. Manzo е на ул. Г. С. Раковски 193, тук https://manzo.bg/ и в социалните мрежи.

Жадната ламя

„Жадната ламя“ е софийска кръчма с над двайсетгодишна история.

Както показват над 2000-те отзива за нея в Гугъл, това е място, което почти всеки софиянец е посетил и за което, дали го харесваме или не, трябва да кажем едно: респект за дългите години работа и ежедневна борба.

Ламята е на леко скришна, но централна улица – „13-ти март“ – и се помещава в къща като от приказка на братя Грим. Респект и за който е решил да я реставрира и запази, а не да превърне атрактивния парцел в кооперация. Неоспорим плюс е градината: малко са в София местата с уютни, приятни и прохладни градини с много зеленина. Подозираме, че именно заради градината мнозина от нас прощават прегрешенията на Ламята, които е неизбежно да се направят, когато работиш от толкова много време. Точно в градината, преди повече от две десетилетия, за първи път видяхме босилек в саксия, който се ползваше за салата.

Хубавото на Ламята е, че тя много добре е дефинирала какво е и не се опитва да се прави на това, което не е. Това е кръчма. Кръчма, в която човек да се нахрани и много-много да не му мисли. Да не мисли какво да си поръча извън менюто или какъв проблем да направи. Ясно е, че първото няма да стане, а за второто на никой не му пука.

Не само менюто, очевидният признак, но дори и масите, приборите, чиниите и чашите предупреждават с висок, ясен глас, че тук киноа няма. Има много пържено и много чесън. Има даже и сланина.

Има достатъчно на вид и брой салати, като преклонението към чесъна е изнесено в отделна секция: домати с чесън, чушки с чесън, патладжани с чесън.

Има два вида картофи, телешки език, дробчета, боб с наденица, запечени сирена, няколко вида гъби, абсурдно звучащи вегетариански творения като броколи и карфиол със сирена или гъби със сирена на фурна, и по-малко абсурдни като спанак с яйце и сирене на фурна.

При основните месото от всякакъв произход и във всички варианти е цар: като кюфте, кебапче, ребра, шишчета, пържоли, наденици и стекове на скара. Като виенски шницел, рибица с бренди, пиле рокфор, медальон с гъби или пепър стек на тиган.

Има и риба – или на скара, или под формата на фиш & чипс.

Десертите са толкова трогателно старомодни – крем карамел, сладък салам, крем маскарпоне и шоколадов мус – че на човек му иде да ги поръча всичките.

Тук се пие бира и ракия. Виното е изветряло или полуразвалено и в него се слага лед. Но, както вече написахме – без лиготии.

Най-хубавото на Ламята е и най-важното: тук е наистина вкусно (в 90% от случаите, което е по-често, отколкото ни е било вкусно във Fake French), честно и на нормални цени. Салатите са между 4 и 9 евро, предястията – между 7 и 15, основните – между 9 и 29 евро. Спокойно можете да се нахраните със салата, голямо предястие или основно и напитка за до 20 евро. Което в София след приемането на еврото (мой малък Париж) е постижение.

Жаднята Ламя се намира на ул. „13-ти март“ 2 и в гугъл мапс. Социални мрежи няма.

Unica (by Pricelles)

Ресторант „Unica“ започна съществуването си като скъпа пицария с луксозен дизайн на централна улица.

Към 2026 нарича себе си „италиански ресторант“, все така е с луксозен дизайн, но вече брандиран/издържан/покровителстван от Мастъркард и с невероятна заявка за занаятчийска кухня и авторска кулинарна акробатика.

Unica се намира на булевард „Цар Освободител“ 8А, може би най-централната софийска улица, носила както името „Княжеска“, така и „Руски“. Надали има по-скъп адрес за заведение в столицата и още с отварянето си през 2022, заведението се заяви, че не е за туристи, нищо, че предлага пица, а за по-специалните клиенти. Какво означава това, решаваме да разберем и през 2026 година, след като досегашните ни няколко посещения ни оставяха не особено очаровани.

Дизайн – както при всяко заведение от космическата група (Космос, Ракета Ракия, Фабрика Дъга, Спутник) и тук дизайнът е на ниво и показва мислена от правилните хора концепция и качествено изпълнение. Формите са меки, цветовете – пастелни и земни, има много цветя (истински) и дърво. Сериозна инвестиция.

Най-важното, храната: има обедно, основно и дегустационно меню. Пица вече няма.

Обедното е фиксирано за всеки ден от седмицата и примерно за един вторник звучи така:

– Паниран патладжан с краве сирене, чери домати и маринована печена капия, 6.59 €/12,89 лв.

– Чаудър със свинско, 3.99 € / 7.80 лв.

– Ризото с грах и калмари, 7.49 € / 14.65 лв.

– Боб на фурна със свински гърди, 7.99 € / 15.62 лв.

– Филе от лаврак с моркови и броколи в маслен сос с мисо и лешници, 8.99 € / 17.58 лв.

Менюто за всеки ден звучи добре и разнообразно, ястията са приготвени вкусно, цените даже са нормални в контекста на ценовата лудост, която е обзела София в началото на „евро-приключението“. Може и да се окаже, че Unica е особено доброто място за обяд в центъра на София. Ние, във всеки случай, препоръчваме.

Основното меню е там, където става ясно кой какво иска и какво може. То е стегнато, с оптимален на брой предложения от салати, студени и топли предястия, паста и ризото, и основни. Има си и вездесъщите плата със сирена и колбаси и десерти.

Continue reading

Carnivale

Като често се случва, nomen est omen и описващият себе си като funky gastrotaverna Carnivale е шарен карнавал, на който целта е всеки да намери нещо за себе си.

Мястото е гръцко, но е трудно да се определи какво точно е: таверна, ресторант или шиша-бар, място за храна за вкъщи или място за консумация на място, място за „домашните кюфтета на мама“ или за стекове, за узо и ципуро или за претенциозна винена листа. Единственото нещо, което е сигурно в Карнивале, е това, че е мястото е скъпо.

Намира се в кв. „Иван Вазов“ на бул. „Витоша“ 190, до Южния парк, в един от тези апартаменти, преустроени в заведения, в които се качвате по стълби един етаж над кота 0 и които никога не могат да бъдат нищо друго, освен апартаменти, преустроени в заведения – с ниски тавани, липса на дневна светлина и странно разположение на пространствата. Не можем да виним собствениците на Карнивале за българските беззакония, разбира се, но това, което се набива в нашите очи е, че за над 7 години работа ремонт така и не се направи в таверната и клиентите продължават да седят на черни масивни мебели и маси, подходящи за квартално кафене отпреди 20 години.

И именно този дисонанс между интериор и всичко, което следва е объркващ за нас.

В повечето случаи клиентелата знае къде отива – защото Карнивале имат общо над 20 К последователи в социалните медии и собственикът на мястото – Янис – е неуморно в светлините на социалните прожектори.

Менюто на Карнивале е типичното за една гръцка таверна, с безспорно голям избор, макар и в една определена посока – месо (и картофи). Дотук прекрасно, проблемите започват с внушението, което изписването на менюто създава, а именно за нещо луксозно, което иде да оправдае цените. А лукс в Карнивале няма. Акцентът е върху „наше“ и „домашно“, като не спорим за първото, но на второто, според нас, мястото му не е в ресторант. Домашно ли е или приготвено в ресторант все пак? Домашното по-добро ли е от ресторантското? Ако да, защо го четем в менюто на ресторант, ако не – защо го споменаваме?

Групите в менюто (без претенции за изчерпателност):

– „Нашите хлябове“ – гръцка пита, фокача, солети (между 2,3 и 5 евро), бриош питки ( 2 на брой за 4 евро). Който приготвя фокачата е добре да мине на урок при някой можещ повече, защото наподобява заводски хляб – прекалено пухкава. А който обича хляб – още повече – близо 10 евро за комбинация от всичките.

– „Нашите млечни продукти“ – фета, гравира, мецовоне и т.н. Има от козето микрасиатико и атонитико (от Атон) и за тях слагаме голяма златна звезда на Карнивале, защото гръцките сирена са топ, но никой в София не предлага малко известните видове. И тук няма прошка – 200 грама за средно 13 евро, но поне 200 грама сирене са достатъчно и човек може да сподели порцията с компанията.

– „Нашите домашни сосове“ (кое прави дзадзикито „сос“?) – тарама, мелидзаносалата, скордаля, хумус, тирокафтери, дзадзики, мистериозният сос на Карнивале, платото на Мама с домашни разядки – тук мистерия няма и вкусовете са ясни на всеки българин, който през последните десетина години е стъпил в съседна Гърция. Някои от разядките са приготвени добре и с балансирани вкусове, при други балансът избягва в посока на прекалено много чесън или воднистост. Клопката е „Платото на Мама“, където имаме двойна атака не само с домашното, но и с фигурата на майката. За 13,5 евро.

– „Нашият пресен и домашно приготвен гирос (сувла)“ – гиросът на Карнивале беше прекрасен преди около две години – сочен и вкусен. Сега е просто със 150% по-скъп от останалите в София. Дори да беше от месо от свободно гледани животни, а той не е, трудно би могла да се обясни цена от близо 15 евро за гирос.

– „Нашите основни ястия“ – тук винаги е била мъглива територия, но сега нещата започват да приличат на лека обида:

– сувлакито са 3, обикновено абсурдно сухи, шишчета с гарнитура… с хляб и кетчуп, понякога може и лук – 15 евро.

– пастата от детството е написана така объркано – „с кайма на бавен огън и мерло, сезонни зеленчуци, фета“ – че не се знае какво точно ще дойде. Поздравления за гръцките деца, ако са им давали паста с алкохол в соса и ако техните родители са имали 11 евро за една порция.

– „Кокинисто“ – телешката яхния с орцо/орзо/ордзо тук е плътно, вкусна и ароматна, но, за жалост, дори най-евтиното за приготвяне ястие се предлага смело за 18 евро.

– Мусака за 11,50 евро – гръцки тертип с малко дзадзики. Вкусна и направо”евтина” на фона на гироса.

Continue reading

Бистро Залива

Не си спомняме какво имаше в този закътан вътрешен двор на Графа, но в момента там е едно от малкото на брой софийски кулинарни убежища, където се готви вкусно и се яде от много хора – постоянно, отдадено и весело.

В София вече са рядкост кръчмите, в които можеш да отидеш да се видиш с приятели, мислейки повече какво ще си кажете, отколкото чие готваческо/шефско его гладите в момента. Бистро Залива е едно такова място – винаги има какво да си поръчате, има какво да пиете, приятно е, не е шумно, няма мутри (и хипстъри няма като се замислим) – няма какво да дразни сетивата.

Дълги години се смяташе, че кръчметата с вкусна и разнообразна храна – и риба, и пиле, и месо, и салати, и вегетариански, че и постни – са недобро наследство от годините на организираното хранене по време на комунизма и неговия флагман „Балкантурист“. Ще ви разочароваме, такава кулинарна традиция – да има къде да хапнеш в квартала, без да слагаш вечерно облекло – има от векове в Париж и Виена, в Испания, в Чехия и изобщо почти навсякъде в Европа. Реално, това е едно от малкото неща, за които Балкантурист се погрижи по правилния начин – да обучи професионални готвачи, които знаят да готвят и месо, и риба, и птица, и зеленчук. Знаят и да работят и затова обикновено няма да ги видите – защото в кухнята работата не свършва и там се виси непрекъснато, на крак, а не само в дните, в които сме се наспали с работно време след като сме се наспали.

В Залива битката започва още на обяд. Логично, при тези предложения и цени. Ето едно примерно обедно меню, като не пропускаме напитките, защото кой не иска да започне обяда с аперол шприц.

Напитки:

Аперол шприц – 9.90 лв.

Домашна лимонада (бъз, малина, смокиня, цвят от роза) – 4.50 лв.

Супи: Шкембе чорба – 6.40 лв.; Топла пача – 6.60 лв.

Основни ястия с месо: Винен кебап със свинско месо, поднесен с бял ориз – 9.20 лв.

Пилешка пържола от бут на скара, поднесена с пържени картофи и гъбен сос – 9.40 лв.

Пържени кюфтета от мляно свинско месо, поднесени с пържени картофи и айвар – 9.60 лв.

Основно ястие без месо: Паниран кашкавал, поднесен с домати и краставици – 8.90 лв.

Десерти: Шоколадово суфле, поднесено с ванилов сладолед – 8.40 лв.

След като премине обяда има момент на затишие, в който кухнята се приготвя за вечерната атака. А там фронтът е достатъчно широк:

Continue reading

Bufet/Бюфеть

Бюфетъ наследи чаровно хаотичния италианец Винченцо на софийската улица Екзарх Йосиф, в непосредствена близост до пожарната. Тази част на София отдавна плаче за прилични заведения, в които да се хапне без много суетни за обяд или вечеря, и май се сдоби с едно такова.

За тези, които си спомнят гръцките колони, които Винченцо беше наследил от още по-предишни наематели, но нямаше пари да превърне в италиански, ще кажем, че мястото е достойно за снимка в рубриката „Преди/След” – толкова е променено, светнало и сменило одеждите си. За тези, които не са имали честта с трагикомичния образ на В. ще кажем, че Бюфетъ е симпатично място, направено уютно с малко пари и достатъчно въображение.

Интериорен дизайн: освен висящото над бара колело и колекцията от стари бебешки обувки, които са собствен и оригинален акцент, стилът е яростно засилване на стила на „Пасторант”, където лейката не служи за поливане на цветя, приборите се вадят от поцинковани кофички, менюто е написано на ученическа тетрадка, а сметката се дава в бележник. Вярно е, че това е схватлив начин за набавяне на посуда, но малко започваме да се задъхваме от точно тази умилителна оригиналност на миниатюрния детайл.

Храната е точно обратното на дизайна: откровено, „up in your face”, нездравословна и такава, по която всъщност си пада мнозинството от клиентите: вурстчета, крилца, шкембе, джолани, дробове и дробчета, воденици, сърца и ушички. Салатите са много и разнообразни: бобена, с леща, с булгур, с калмари, с риба тон, оризова, шопска, с пържен кашкавал и др. Очевиден гвоздей, с който явно собствениците се гордеят, защото има неизменно присъствие в менюто от отварянето на заведението е зелената салата с кисело мляко и солети.

Има и сирена, гъби, картофи, калмари, скариди, зелен боб в много проявления, кашкавал пане, карфиол, броколи. Много свинско, телешко и пилешко във всякакви форми на приготвяне. Има даже и две свенливи риби.

Място като Бюфеть не може без шкембе чорба и очевидно тук тя е добра, тъй като събра фенове през годините. Другата храна, която почти се изравнява по фенска маса с шкембето са пържените кюфтета, сервирани с картофи на фурна и лютеница.

Десертите са лотария.

Бюфеть предлага и обедно меню, за което се тълпят работещите наоколо.

Напитките в Бюфеть задоволяват основните предпочитания: ракии, бири, спиртни напитки, вина. Последните са прилични, разбирай вкусни и непретенциозни, и на доста прилични цени.

Най-важното, което може да се каже за храната в Бюфеть е, че за стила му там се готви прилично на справедливи цени, което започва да става все по-голяма рядкост в София и което го направи любима квартална кръчма на много хора. Не трябва да се забравя, че тази част на София (между Дондуков и Сливница) е пълна с хостели, AirBnB-та и съответно с чужденци, които се радват на вкусна и толкова евтина храна и които намират леката мърлявост на мястото за екзотично-романтична. Именно това е проблемът за нас в Бюфеть: който реши да яде там, трябва да е готов да си затвори очите пред известна липса на хигиена както в кухнята, така и в салона. В картофите може да се промъкне някоя обелка, каймата за кюфтета да има странен цвят, а обслужването е най-малкото странно.

Бюфетъ е на ул. Екзарх Йосиф 44. Може да се каже, че е и във Фейсбук, но постовете там се случват един-два пъти годишно, така че по-добре ги следете тук.

Космос / Cosmos

Ресторант „Космос“ съществува от март 2016 година на софийската улица Лавеле, една от най-закътаните и кратки улици в града.

Космос се намира в бившата сграда на Винимпекс (някогашното соцдружество за износ на вино) и по-точно там, където винаги е имало ресторант – сумрачен, мухлясал и миришещ на разлято върху килими евтино вино в миналото; блеснал като космическа станция в настоящето.

Космос е третото дете на любителите на соц-а – собствениците на Ракия Ракета Бар, бар Спутник и Фабрика Дъга. Тук изхвърлянето е подобно на „Камбаните“ (по-младите и незапознатите да потърсят в интернет информация за езтотерично-комунистическия монумент): инвестирани са средства като за проекта на живота. Помещението е ремонтирано до неузнаваемост и цялото пространство, което се криеше във „винарната на Винимпекс“, изведнъж става видно. Вместо мрак, сега има въздух и светлина. Дизайнът е сериозно постижение и като концепция, и като изпълнение. Голямо браво за напредъка на архитектите от студио Funkt, които правят заведенията на същите собственици от самото начало. Приятно е да седнеш на такова място в нашия, уви, леко провинциален в дизайнерско отношение, град.

Космос има ресторантска и барова част и веднага казваме, че барът е особено приятната му част – уютна и с добри коктейли. Не само, типично по американски, можете да изчакате масата ви да бъде приготвена, но и можете да прекарате приятна вечер само на бара. В Космос идвате все пак за ресторантското преживяване, така че продължаваме.

Кухнята е отново в стила на соц-а, но менюто трябва да интерпретира българската кухня по „космически начин“, както казват самите собственици. Амбициозна задача, като се има предвид стиловата постност на т.нар. българска кухня. За тази цел те стартираха с главен готвач с подобна на тяхната амбиция – Георги Бойковски, чиито ястия звучаха така:

– Пащърнак, юзу, прах от лешници, кръмбъл от черен кимион, тапиока с кокос, черен сусам, чипс от пащърнак, въздух от моркови (тук се иска малко повече лексикална грижа, защото на български въздух от нещо означава… нищо);

За щастие Георги Бойковски вече не е в Космос и нещата са по-скоро в посоката на мътеницата, крокмача, овчето кисело мляко, пуканата чушка, Балканската пъстърва и агнешкото по Гергьовски, разбира се, “повдигнати” с тогараши, върбинка, ванилово масло и подобни, в космоса сме, все пак. Има и дегустационно меню в 5 степени, което е в месен (133 лева) и във вегетариански вариант (122 лева). Придружено или не от напитки (pairing). Дегустационните менюта са добър избор за чужденци, които да се запознаят с вариант на българската кухня.

Continue reading

Pavillion 37

UPDATE

Към края на 2025 година Павилион 37 е в ръцете на нови собственици, които са подчинили концепцията изцяло на обслужването на тази демографска прослойка, която живее или идва около/на ул. Оборище и която може да бъде наречена само по един начин: мутри. На масите има звънци, с които мутро-жените викат сервитьорите. Надали може да се намери по-откровен и целенасочен начин за девалвиране на бранша.

Pavillion 37 е на софийската ул. Оборище – улицата, подслонявала някога цвета на нацията, а днес – престъпници от всякакъв род и вид, но все още олицетворяваща абсолютно централния център на столицата.

С появяването на Pavillion 37 през април 2011 кулинарният ландшафт на улицата промени oкраската си и доскоро вегетирали и дори заплашени от затваряне кулинарни рядкости като съседната сладкарница като че ли поизправиха рамене, поотупаха се и се впуснаха отново в боя.

Какво толкова направи Pavillion 37? Ремонтира местното свърталище на хлебарки, известно в продължение на дълги години като „китайския на Оборище” до неузнаваемост и го закопча отвсякъде с метални обшивки и нитове по подобие на Айфеловата кула. Сложи италиански камък на пода и илюстрациите на Ясен Гюзелев от „Алиса в страната на чудесата” по стените (които понякога може да ви се стори, че надничат малко призрачно в чинията ви), изнесе маси на тротоара. Започна да пече закуски и хляб, които да продава на целия квартал. Напомни, че виното е основния придружител на храната и че няма нищо по-прекрасно от чаша вино в края на работния ден.

Малко по-конкретно: храната в Pavillion 37 е замислена да затваря кръга между домашна кухня, бистро и деликатесен магазин. Павилионът стартира рано сутрин, в 8.00 ч., със закуски – баници, мекици, пържени филии, бухти.

Следват обедните предложения, в които има салата, супа, две-три предястия, четири-пет основни и два десерта – повече от щедър обяд. Добре е, че винаги има едно или две вегетариански ястия между основните, защото месото не винаги е предпочитан избор за обяд. Рецептите са в стила на добрата бистро-кухня: булгур с маслини и стафиди, шпикован свински врат с печени картофи, дип с пушена скумрия, каперси и кростини, пилешко бутче със зеленчуци, батат и естрагон и т.н. Обядът е добре посетен, тъй като това е все пак абсолютният център на града и хора винаги има.

За пропусналите обяда има основно меню с достатъчно салати, хумуси, брускети и други леки ястия, докато към 19.00 не се появят вечерните предложения за деня. Те звучат малко по-сериозно от обедните, които все пак трябва да бъдат приготвяни бързо и просто, и покриват повечето групи продукти: риба или морски дарове, меса, вегетариански ястия.

През целия ден можете да закупите хляб за вкъщи, който се пече на място.

Готвачите на Pavillion 37 се сменят толкова често, колкото на повечето софийски заведения и това си личи по качеството на приготвяне на храната. Тук то се движи по тесен ръб и може би си мислите, че това е недопустимо за заведение, в което една вечеря за двама с бутилка вино лесно скача над 100 лева. За годините на съществуването му обаче стана ясно, че нищо не може да бие местоположението: дали храната понякога е откровено слаба, а сервитьорите – абсолютно неадекватни, няма значение – нито потокът от хора спира, нито цените падат. На улица Оборище на ресторантьорите са позволени неща, които на друга улица надали биха били възможни.

В защита на Pavillion 37 трябва да кажем, че желанието го има – този, който изготвя менюто със сигурност има вдъхновение, въображение и желание, остава и изпълнението да го догони. Концепцията за отворено през целия ден място, през което можете да минете за хляб, закуска, чаша вино или вечеря е прекрасна – тук също остава изпълнението да догони замисъла. Трябва една идея повече ангажираност. Например, ако предлагаш испанската закуска с тост, хамон и домати, то испанската кулинария, а отскоро и Юнеско (което е обявило тази закуска за световно културно наследство) казва, че хлябът е обикновено бял, препечен, доматите са настъргани, може да има, може да няма маслини и задължително се сервира зехтин към закуската. Не може да даваш доматите нарязани на кубчета – не само е кулинарно светотатство, а и повече работа.

Виното е едно от добрите неща в Pavillion 37, които пресоналът просто няма как да провали. Листата е интересна и с немасови вина, цените са дотолкова прилични, че винаги можете да намерите вино, което да не хвърли месечния ви бюджет в смут.

Другото добро нещо в/на Pavillion 37 е, че той е в противовес на хипстърията, която е заела околността (отсрещният ХлеБар, близката Фабрика Дъга и съвсем наскоро отворилата и също така намираща се отсреща Старата госпожа) и приютява хората, които не искат да пият крафт-бира или айрян и не искат да ядат мекици, пържени филии и бургери през 24 часа от денонощието.

Pavillion 37 се намира на ул. Оборище 37 и тук.

HleBar / ХлеБар

Надали хипстърска София си спомня времето на бистро „Комерсиал“, което просъществува около пет години на ул. Шишман и прокара пътя на добрата бистро-концепция в София. Със сигурност обаче същата тази София е запозната с втория, доста по-успешен, проект на същите собственици: концепцията „ХлеБар“ с двете й, към края на 2016-та, локации: на ул. Шишман 27 и ул. Оборище 16.

ХлеБар, както показва името и което добре описва концепцията на мястото, не е средностатистическаta БГ-фурна. Това е хлебен бар, в който освен хляб, можете да си купите сандвичи, разядки, банички, гризини, конфитюри и още доста други интересни продукти.

Главен герой, разбира се, е хлябът – само с квас. Има бял, от лимец, от спелта, пълнозърнест със семена, бял с маслини, бял със сушени домати. В пекарството има толкова мнения за хлябовете с квас, колкото и пекари – колко да е кисел квасът, колко да са големи шуплите. Този на Хлебар е средно кисел (за разлика от този на Слънце и Луна например, който е силно кисел) и с доста големи шупли. На нас нивото на киселинност ни е ок, големината на шуплите може и да е малко по-умерена, но според нас техните са едни от най-добрите хлябове в София. Цената е 3.00 – 3.50 лв. за около 300 грама. Висока цена, но добрият хляб все още е лукс в София.

Сандвичи – би било глупаво да не ги предлагаш ако правиш хляб, а собствениците на мястото са доказали, че съвсем не са такива. Обикновено са три: например с крем сирене, сьомга и копър; с крем сирене, сушен домат и печена люта чушка (или пресен домат и чушка, ако е лято) и един затворен с хамон, сирене по избор и горчица. Вкусни и предостатъчни като количество. Цени: 5.00 лв. Има и нещо, което на нас ни хареса особено много: чиния с разядка – арменска с патладжан или хумус и хляб, полят със зехтин – общо цената е към 4.00 лева и за нея преяждането е гарантирано.

Баници – окрилени от успеха на баницата със зехтин, яйца и сирене, ХлеБар-ите увеличиха сериозно асортимента им и вече има дори такива с картофи и манатарки и с агнешка кайма. Идеята за баничка под левче отмира с цените на баниците на ХлеБар (цени между 2.90 и 3.50 лв.), но истината е, че пазарът е този, който дава право на съществуване на даден продукт и баниците на ХлеБар не само имат такова право, но и право на размножаване. Клиентелата, която ги купува се състои от градски типове, заети с кариера, но и с произход на храната и чужденци, които за 1.50 евро няма да получат повече от билет за метро в Европа. Има достатъчно от тях в София.

Има и малко меню – две супи, салати, месно и безмесно ястие.

Хлебар продава и конфитюри (на цена 6 лева за 150 гр. или 10 лева за 250 гр.), лютеница (на цена 10 лева за 250 грама) и десерти – пайове, кексове, браунита – по домашному вкусни и на цени около 2.50 лв. парчето. Тук неизбежно, и някак си буквално, се сещаме за приказката за баницата и лудия.

За пиене: пълен хипстърски вихър – био сиропи, био бози, био айряни, крафт бири, био вина.

Трябва да се признае, че за четирите години работа ХлеБар подобриха работата си, поправиха някои от грешките си и затвърдиха концепцията си. Отворилото през 2016 място на ул. Оборище ги показва пораснали и с размах.

Хлебар е на ул. Оборище 16, на ул. Шишман 27 и във Фейсбук.

%d1%85%d0%bb%d0%b5%d0%b1%d0%b0%d1%80