Craft

В София ресторантите се появяват бързо и често изчезват още по-бързо. Един сезон всички говорят за тях, следващия на същия адрес вече има нова табела, нова концепция и нова дума, която обяснява какво точно ядем.

Craft е тук от 2016 година и десет години за независимо бистро в София са достатъчно дълъг период, за да спрем да говорим за тренд и да започнем да говорим за устойчивост. Craft преживя няколко ресторантски моди, пандемия, инфлация, смяна на вкусове и поколения клиенти и продължава да си е на мястото.

Благодарение на тази прекрасна хамелеонска незабележимост, способността да е там, без да се навира в очите на хората и да работи, без да дразни, Craft успява да прави онова, което много по-шумни места не могат: да остане на пазара.

Първото нещо, или нещото на пръв поглед, което помага е това, че Craft е уютен.

Интериорът не се опитва да ви впечатли на всяка цена. Топъл, леко еклектичен, с много дърво, бутилки, рафтове и детайли, които създават усещане за обитавано място, а не за ресторант, завършен от дизайнер вчера в 17:30. Това е от онзи тип градски бистра, в които можеш да влезеш за една чаша и някак неусетно да останеш за вечеря.

След десет години дизайнът логично носи белезите на времето си, но тук това по-скоро работи. Craft не е лъскав и не се стреми да бъде. Има патина, а патината в ресторант понякога е много по-приятна от поредния бежов интериор.

Менюто

Craft не е ресторант, който се опитва да преоткрие храненето. Менюто е сравнително компактно и стои някъде между градско бистро, wine bar и ресторант. Има предложения за споделяне, салати и няколко основни ястия. Средиземноморието се среща с Азия, Италия се появява тук-там, Франция също намига – кухня, която очевидно не се чувства длъжна да се закове към една географска точка.

Няма вегетариански ястия, освен салати и хумус – тези две безотказни оръдия за обезоръжаване на питащите „А нещо вегетарианско имате ли?“. През 2026 година това не работи и вегетарианските ястия не са прищявка или екзотика, а част от едно балансирано меню. Минус в нашите очи.

Има желание познати продукти да бъдат леко извадени от обичайния им контекст, като например скариди с кимчи или пилешко филе с чоризо сос, но принципно менюто изглежда така, сякаш е събирало идеи през различни периоди от живота на ресторанта, без непременно да е решило кои от тях вече не са му нужни. Изпълнението е колебливо – понякога е вкусно и ястията са приготвени правилно, понякога – не е ясно какво се е случило в кухнята.

Имат обедно меню, което е сериозен аргумент в полза на това Craft да бъде ежедневно квартално-централно бистро. Обикновено е вкусно, но и да ви се случи да не е, кой има сили да дискутира обедно меню?

Могат да ви предложат и кетеринг.

Цените

Craft не е евтин, но е от ресторантите, които все още можеш да си позволиш, при условие че четеш менюто с разбиране. Ако знаеш как да поръчаш, можеш да сглобиш съвсем разумна вечеря и да решиш дали искаш чаша вино и нещо малко, вечеря с няколко споделени неща или цялата програма.

Салати – около 11 евро, за споделяне – от 5 до 15 евро, основни – от 14 до 24 евро.

В общи линии, Craft е достъпен, но не и евтин.

Напитки

Craft приема виното и уискито сериозно.

Винената листа е обширна, предлагат се шампанско и други пенливи вина, класически, и не толкова, винени региони, България, вина на чаша. Организират се винени вечери – формат, който преди десетина години беше основният начин да се говори за вино в София и който днес стои една идея по-церемониално, но защо не? Цените не са нещо, което те споделят с удоволствие, така че може би е ок да се информирате предварително какви са те.

Листата с уиски е впечатляваща и добре да се знае, че подобно нещо съществува в града ни.

Craft има дори Champagne & Oysters Sunday Club – всяка неделя между 13 и 18 часа, когато се отварят различни видове шампанско. Похвална идея, време беше стридите и шампанското да махнат воала на старховита мистериозност.

След десет години Craft продължава да е пълноценен ресторант, а не спомен за някогашен успешен такъв, а в София това съвсем не е малко.

Craft bistrot & wine bar е на ул. „Цар Асен“ 53 и в социалните медии.

Fake French

Fake French се намира на мястото на бившето Bistrello – на софийската централна улица „Княз Борис“I, на номер 66, близо до пресечката с „Неофит Рилски“ и до църквата „Свети Георги“.

Колебанията на Bistrello дали да бъде ресторант или бистро приключиха със затварянето му и с отварянето на място от нов вид и с ново име, което няма съмнения, че е бистро, което се прави на ресторант. Отново водеща, даже по-водеща отпреди, фигура е Владимир Тодоров, възпитаник на кулинарната академия „HRC“ и междувременно лице на няколко бизнеса в София.

Името е шумно – Fake French – и към 2025 година това е може би единственият ресторант в София, за който е необходима резервация поне две седмици предварително, който работи само вечер и който има seating часове – от 19.00 до 21.00 и от 21.00 до 23.00 часа. Фейк Френч има огромна маса последователи в социалните мрежи и активно присъствие в тях. Няма уебсайт и ако някой иска да види менюто, да си запази маса или да разчита на Гугъл мапс.

Струва ни се удачен подход да разделим впечатленията ни за това място на кое е French и кое е Fake.

FAKE:

– това, че ястията са написани на френски език, не означава, че са френски. Beignets au persil (магданозени кюфтета), Salade de tomates du gardin (салата с градински домат), Sallade Allard (зелена салата от маруля) са само някои от многото примери в менюто, които карат изкушеният кулинарно посетител да се чувства сякаш си поръчва „Grilled old man from Bansko“.

– идеята че нагъчканите маси са френска работа. Може би, но в туристическите кафенета на Париж. Масите са изключително близко една до друга и представляват сериозен дискомфорт за клиентите. Създава се впечатлението за печалбарство, а не за френска работа.

– персоналът – в началото, веднага след отварянето на Фейк Френч, можеше да се каже, че персоналът е бърз и ефективен, дистанциран, но учтив. Успехът на мястото затвърди обаче някаква тяхна идея, че е обосновано да бъдат груби и винаги прави. Сериозен минус на мястото.

– идеята някои ястия да се „приготвят“ на масата пред клиента – масите са миниатюрни, купите – огромни и ако си поръчате например салата „Цезар“ (докато я имаше в менюто, беше една от най-добрите в града), сте обречени да гледате сътрапезниците си над огромна порцеланова планина, а чашата ви за вино да няма къде да отиде.

– виното – редовно се случва да няма поне 2 до 3 позиции от менюто и ако сте малко по-любопитни, голяма част от времето ви от т.нар. seating може да мине в питане „има ли, няма ли“. Not French at all.

FRENCH

Continue reading →

Bistrot L’Etranger / Бистро Л’Етранже

Бистро Л’Етранже е единственият френски ресторант, който вече над двайсет години се задържа в не особено леките кулинарни условия на София. Основан е през 2001 година от французина Оливие Рош и българската му съпруга Митана, а буквалният превод на името му на български би бил нещо от рода на „Бистро Чужденец”.

Макар и да нарича себе си бистро, Л’Етранже си е отвсякъде ресторант – като качество и цена на храната, като посуда, като обслужване, като интериор. Мотото на ресторанта е „French food – French mood”, като втората част от него може да прозвучи многозначително за някого, имайки предвид понякога не толкова сърдечния натюрел на французите. Още нещо със сигурност би могло да се отнесе към собствениците на мястото – цитатът на Шарл дьо Гол: „Когато искам да разбера какво мисли Франция, питам самия себе си.” Може би именно убедеността в това, което правят е една от причините Л’Етранже да успее да просъществува толкова години.

Защо е толкова учудващо, че мястото все още съществува?

1. Местонахождението – първият акт на смелост от страна на собствениците. Малко българи биха се престрашили да отворят ресторант на ул. Цар Симеон 78 – не особено приятна част от центъра на София (станала още по-малко приятна в контекста на последните месеци), в която можете да бъдете срещнати от забулени в черни качулки младежи, които ви искат паспортите, както ни се случи на нас.

2. Френската кухня – незнайно защо, вместо да бъде благодарен на французите за кулинарните открития с основополагащо значение, българинът се дърпа на кухнята алафранга и предпочита прости вкусове и мляно месо във всичките му разновидности.

Continue reading →

Checkpoint Charly

Checkpoint Charly е разположен в самия център на София, на улица Иван Вазов в непосредствена близост до Раковски. Oще по-конкретно – в сградата на Военно издателство, на мястото на малка кръчмица, позната на шепа пенсионирани военни – „Вкусна среща”. Определя себе си като джаз-ресторант и е в близост до почти всички софийски театри. Всичко това би могло да наведе някого на мисълта, че Чекпойнт Чарли е претенциозен ресторант за хора с пари. И определени политически убеждения, бихме допълнили – много е СДС положението там, каквото и да означава вече това. Преди много години там се отбиваха американските посланици и биваха водени гости като Умберто Еко и Лешек Балцерович.

Може би не е зле по-младата публика да се информира какво точно е, или беше, Checkpoint Charlie. Това със сигурност ще й помогне да разбере идеята на ресторанта: разделянето на меню и дизайн на източна и западна част, подложките за храна по масите под формата на вестници от комунизма, емблематичните за няколко поколения снимки и други. Още от отварянето си, което по наши спомени беше преди повече от петнайсет години, Чекпойнт Чарли деликатно съобщава на тези, които искат да ги чуят политическите пристрастия на собствениците си, които можем да наречем не особено ласкави по отношение на режима на управление в държавата за периода 1945-1989. Ако оставим настрана политиката и се концентрираме върху храната, трябва да признаем, че Чекпойнт Чарли вече е нещо като институция, съумявайки все пак да се запази като уютно и вкусно място.

Менюто е богато, предлага неща за всеки вкус и си остана непроменено за всичките тези години на съществуването на ресторанта. Няма и нужда според нас. В крак с концепцията на мястото, менюто е конструирано от две колони – с източни и западни манджи.

По този начин при салатите можете да избирате от една страна между шопска, катък, кьопоолу, лютика с кълцани чушки, домати, сирене и яйце и още няколко типични балкански предложения и от друга – между микс от зелени салати с авокадо, круша, печени орехи и балсамов дресинг, спаначена с ябълки и пармезан, маринована сьомга в цитруси и зехтин върху зелени салати с авокадо и други подобни по-екзотични съчетания на зеленчуци. Шопската като нищо може да е една от най-скъпите в града – 16.00 лв. Като цяло салатите са вкусни и някои от тях могат да спестят поръчването на предястие.

От своя страна това правят и предястията – могат да заместят основните, ако не ви се поръчва основно. Няма да ви излезе по-евтино – за гъши дроб със сини сливи върху канапенце например, ще трябва да извадите 50.00 лева. И словом: петдесет лева. Иначе изборът пак е между:

Continue reading →