Бар „СОЛ“ е мечтата на всички тези градски герои, за които цел в живота е да правят каквото си искат. Да работят както и когато си искат, без да се съобразяват с правила, норми и клиентела, нещо като антифа в ресторантския бранш.
СОЛ е на улица Врабча 26 и работи от сряда до събота от 17.00 до 23.45, но кухнята е от 18.30 до 22.00. Не и през лятото, тогава се ходи на море.
Готвят се по 4 неща на ден, които звучат така:
Патешки сърца, качамак
Говежди тартар
Паламуд с картофена салата
Патладжан разядка
Пържено пиле сандвич
Свински уши, кимчи
Мляно патешко месо
Телешка саздърма
Пържен сом и т.н., и т.н.
Лош късмет е, ако попаднете на деня с телешки дроб, свински ушички и сардини с туршия, но се предполага, че всички, които ходят в Сол знаят къде отиват.
Концепцията на СОЛ е тази на ексклузивност и в никакъв случай на инклузивност, ако можем да си позволим да измислим думата на български. Обслужват се само тези вкусови и стилистични посоки, които отговарят на разбиранията на собствениците – главно месо, много дреболии, много пържени неща, предимно люто, слаб избор при напитките (само бири).
Ние нямаме проблем с тази концепция, все пак е концепция, имаме проблем с обективните пречки за добро прекарване: в 90% процента от случаите 2 от тези 4 ястия са свършили преди 21.00 часа, мястото е неудобно (претъпкано, по начин който казва – всеки да сяда, където намери, we f.cking don’t care) и неуютно (бар столове в стил механа от краен квартал), няма никаква вентилация (затова пък често има кимчи), посуда като от столова и най-вече отношението на един от собствениците, който и готви, което повече от често е грубо и неучтиво, граничещо с невъзпитано.
Имаме проблем и с това, че кулинарни конкурси валидират СОЛ като заслужаващо награда място. Убедени сме, че София заслужава хора и места, които обичат клиентите си и са чисти, доброжелателни и най-вече работливи.
Като често се случва, nomen est omen и описващият себе си като funky gastrotaverna Carnivale е шарен карнавал, на който целта е всеки да намери нещо за себе си.
Мястото е гръцко, но е трудно да се определи какво точно е: таверна, ресторант или шиша-бар, място за храна за вкъщи или място за консумация на място, място за „домашните кюфтета на мама“ или за стекове, за узо и ципуро или за претенциозна винена листа. Единственото нещо, което е сигурно в Карнивале, е това, че е мястото е скъпо.
Намира се в кв. „Иван Вазов“ на бул. „Витоша“ 190, до Южния парк, в един от тези апартаменти, преустроени в заведения, в които се качвате по стълби един етаж над кота 0 и които никога не могат да бъдат нищо друго, освен апартаменти, преустроени в заведения – с ниски тавани, липса на дневна светлина и странно разположение на пространствата. Не можем да виним собствениците на Карнивале за българските беззакония, разбира се, но това, което се набива в нашите очи е, че за над 7 години работа ремонт така и не се направи в таверната и клиентите продължават да седят на черни масивни мебели и маси, подходящи за квартално кафене отпреди 20 години.
И именно този дисонанс между интериор и всичко, което следва е объркващ за нас.
В повечето случаи клиентелата знае къде отива – защото Карнивале имат общо над 20 К последователи в социалните медии и собственикът на мястото – Янис – е неуморно в светлините на социалните прожектори.
Менюто на Карнивале е типичното за една гръцка таверна, с безспорно голям избор, макар и в една определена посока – месо (и картофи). Дотук прекрасно, проблемите започват с внушението, което изписването на менюто създава, а именно за нещо луксозно, което иде да оправдае цените. А лукс в Карнивале няма. Акцентът е върху „наше“ и „домашно“, като не спорим за първото, но на второто, според нас, мястото му не е в ресторант. Домашно ли е или приготвено в ресторант все пак? Домашното по-добро ли е от ресторантското? Ако да, защо го четем в менюто на ресторант, ако не – защо го споменаваме?
Групите в менюто (без претенции за изчерпателност):
– „Нашите хлябове“ – гръцка пита, фокача, солети (крицини – за 11.00 лв.), бриош питки ( 2 на брой за 10 лв.). Който приготвя фокачата е добре да мине на урок при някой можещ повече, защото наподобява заводски хляб – прекалено пухкава.
– „Нашите млечни продукти“ – фета, гравира, мецовоне и т.н. Има от козето микрасиатико и атонитико (от Атон) и за тях слагаме голяма златна звезда на Карнивале, защото гръцките сирена са топ, но никой в София не предлага малко известните видове. И тук няма прошка – 200 грама за средно 26 лева, но поне 200 грама сирене са достатъчно и човек може да сподели порцията с компанията.
– „Нашите домашни сосове“ (кое прави дзадзикито „сос“?) – тарама, мелидзаносалата, скордаля, хумус, тирокафтери, дзадзики, мистериозният сос на Карнивале, платото на Мама с домашни разядки – тук мистерия няма и вкусовете са ясни на всеки българин, който през последните десетина години е стъпил в съседна Гърция. Някои от разядките са приготвени добре и с балансирани вкусове, при други балансът избягва в посока на прекалено много чесън или воднистост. Клопката е „Платото на Мама“, където имаме двойна атака не само с домашното, но и с фигурата на майката. За 17 лева.
– „Нашият пресен и домашно приготвен гирос (сувла)“ – гиросът на Карнивале беше прекрасен преди около две години – сочен и вкусен. Сега е просто със 150% по-скъп от останалите в София. Дори да беше от месо от свободно гледани животни, а той не е, трудно би могла да се обясни цена от близо 30.00 лв. за гирос.
– „Нашите основни ястия“ – тук винаги е била мъглива територия, но сега нещата започват да приличат на лека обида:
– сувлакито са 3, обикновено абсурдно сухи, шишчета с гарнитура… с хляб и кетчуп, понякога може и лук – 28.00 лв.
– пастата от детството е написана така объркано – „с кайма на бавен огън и мерло, сезонни зеленчуци, фета“ – че не се знае какво точно ще дойде. Поздравления за гръцките деца, ако са им давали паста с алкохол в соса и ако техните родители са имали 27 лева за една порция.
– „Кокинисто“ – телешката яхния с орцо/орзо/ордзо тук е плътно, вкусна и ароматна, но, за жалост, дори най-евтиното за приготвяне ястие се предлага смело за 34 лв.
– Мусака за 31 лв. – гръцки тертип с малко дзадзики. Вкусна. Тук скачаме направо на Атински цени – две столици сме все пак.
Fake French се намира на мястото на бившето Bistrello – на софийската централна улица „Княз Борис“I, на номер 66, близо до пресечката с „Неофит Рилски“ и до църквата „Свети Георги“.
Колебанията на Bistrello дали да бъде ресторант или бистро приключиха със затварянето му и с отварянето на място от нов вид и с ново име, което няма съмнения, че е бистро, което се прави на ресторант. Отново водеща, даже по-водеща отпреди, фигура е Владимир Тодоров, възпитаник на кулинарната академия „HRC“ и междувременно лице на няколко бизнеса в София.
Името е шумно – Fake French – и към 2025 година това е може би единственият ресторант в София, за който е необходима резервация поне две седмици предварително, който работи само вечер и който има seating часове – от 19.00 до 21.00 и от 21.00 до 23.00 часа. Фейк Френч има огромна маса последователи в социалните мрежи и активно присъствие в тях. Няма уебсайт и ако някой иска да види менюто, да си запази маса или да разчита на Гугъл мапс.
Струва ни се удачен подход да разделим впечатленията ни за това място на кое е French и кое е Fake.
FAKE:
– това, че ястията са написани на френски език, не означава, че са френски. Beignets au persil (магданозени кюфтета), Salade de tomates du gardin (салата с градински домат), Sallade Allard (зелена салата от маруля) са само някои от многото примери в менюто, които карат изкушеният кулинарно посетител да се чувства сякаш си поръчва „Grilled old man from Bansko“.
– идеята че нагъчканите маси са френска работа. Може би, но в туристическите кафенета на Париж. Масите са изключително близко една до друга и представляват сериозен дискомфорт за клиентите. Създава се впечатлението за печалбарство, а не за френска работа.
– персоналът – в началото, веднага след отварянето на Фейк Френч, можеше да се каже, че персоналът е бърз и ефективен, дистанциран, но учтив. Успехът на мястото затвърди обаче някаква тяхна идея, че е обосновано да бъдат груби и винаги прави. Сериозен минус на мястото.
– идеята някои ястия да се „приготвят“ на масата пред клиента – масите са миниатюрни, купите – огромни и ако си поръчате например салата „Цезар“ (докато я имаше в менюто, беше една от най-добрите в града), сте обречени да гледате сътрапезниците си над огромна порцеланова планина, а чашата ви за вино да няма къде да отиде.
– виното – редовно се случва да няма поне 2 до 3 позиции от менюто и ако сте малко по-любопитни, голяма част от времето ви от т.нар. seating може да мине в питане „има ли, няма ли“. Not French at all.
Шоколадовата работилница La Fève е едно от прекрасните неща, които се случват в нашия леко глух в кулинарно отношение град, който по отношение на храната се държи както по отношение на политиката: счита ретроградните си разбирания за модерни и понеже все не случва на политици, се хвърля на всеки нов месия, за да се разочарова за пореден път.
Шоколадите и бонбоните на La Fève са изящно произведение на вкуса и занаятчийството. С нетрадиционни, разнообразни и елегантни вкусове, с правилната ефирна, но носеща достатъчно вкус консистенция, без излишна захар, във форми, които на първо (по време) място радват окото, с дизайнерска опаковка, те са единица мярка за истински гурмански кулинарен продукт и ние поздравяваме Павел Павлов и екипа му за това.
Не очакваме да дадем 5 лева за шоколад или бонбони, но и не искаме – тук разбираме и уважаваме цените на крайния продукт.
Шоколадите струват 17 лева и се предлагат във вкусове като солен карамел, индрише, пукащ пекан, маракуя, ягода и грейпфрут с боб тонка.
Шоколадовите бонбони се предлагат в тематични, специални и сезонни кутии с изключително разнообразни и галещи небцето и въображението вкусове: маслини и зехтин, ирландски ликьор и кафе, кисело мляко, орех и мед, бекон и боровинки, облепиха, ягода и босилек, юзу и още, и още. Кутия с 6 вкуса струва 21 лева, с 12 – 38 лева, с 18 – 52 лева. Специалните кутии се състоят или от много, много бонбони, или от бонбони + шампанско, или от сърца, ако сте в „онзи“ сезон например и цените им варират от 28 до 350 лева.
Фактологията е важна и именно затова много ни се иска да ви разкажем и за Павел Павлов, създателят на La Fève, защото той е един от малкото професионалисти, които работят в този бранш у нас и е добре да знаем за тях. Павел е като че ли предопределен за този бизнес – завършва местния ТОХ в Банкя (или Гимназията по туризъм), след това – кулинарната академия HRC и в последствие заминава да стажува в Холандия, Щатите и Норвегия, където се установява. От готвач се превръща в сладкар, обучавайки се в Норвежкия гастрономически институт. С отбора на Норвегия, като единствен чужденец в него, печели два златни медала на Световната кулинарна олимпиада в Ерфурт през 2016 година. Завръща се в България.
Такова CV не оставя място за глезотии и претенции в кухнята, така характерни за младата хипстърска, татуирана и не особено бодра смяна по софийските заведения и това личи и в продукцията на La Fève. Премислена, завършена, безкомпромисно изработена.
(И в тази връзка – лична и може би прекалено чувствителна отметка, но ние много ценим професионализма и никак – повърхностната бляскавост. Грехота е подробности от CV-то на Павел Павлов да липсват от сайта на неговата марка. В предишната, леко старомодна, но информативна, версия ги имаше. В момента всичко там е шумно и модерно, но шефът на екипа е представен като непохватен тип, а екипът му – като неясно какво вършещи, но претенциозни типове.)
Няма да срещнете продуктите на La Fève по магазините. Можете да ги поръчате на техния сайт или да ги намерите в магазини и сайтове за кулинария и вино. Където и да ви се удаде тази възможност, опитайте ги, няма да съжалявате.
Остерия Тартуфо е символ за италианския ресторант така, както го разбира България – като луксозна пицария.
Тартуфо се намира в стара софийска къща на ул. Христо Белчев, в която се помещаваха толкова много ресторанти, поне два от които италиански, че публиката вече даже и не се пита какво има там. Атмосферата вътре е уютна по този рустикален начин, по който българинът си представя, че изглежда италианския ресторант и ако не сте идвали тук, това може да ви заблуди, че мястото е непретенциозно и евтино. Има и зимна градина, в която да се пафка на воля, но има и една от най-хубавите софийски градини, така че ако Тартуфо бележи точки в няколко отношения, първото е градината.
Менюто е доста голямо, но изненади в него хем няма, хем нещо може да ви се стори изненада, а пък после да разберете, че не е. Салати, антипасти, ризото, паста, пица, основни и телешко и свинско от витрина за зреене на месото. Тартуфо иска да знаете, че се старае: в менюто ви уведомява, че за ризотото използва само най-качествения ориз „Карнароли“, че тестото им за пицата зрее минимум 48 часа, че всяка паста може да се замени с безглутенова, което намираме за най-малкото приятен жест.
Салатите са предимно италиански: панцанела, капрезе, много вариации на бурата (интересна е пълнената с трюфел бурата), горгондзола с круши, много приятна българска салата с рагу от печена чушка и патладжан (лютеница?), артишок с печена чушка, маслини, чери домати и сирене, което по меню трябваше да е прясно, но не беше.
Ако не ви се яде тесто и питате за обедно, ще ви насочат към това, което Тартуфо са нарекли брънч или към яйцата:
– три вида Бенедикт – с прошуто, с панчета, с мортадела с трюфел и с маринована сьомга и аспержи
– бъркани яйца – с трюфел, със салсиче или под формата на фритата със сирене и зелен лук.
– има и панини с различни пълнежи – с мортадела, моцарела фиор ди лате и трюфел майонеза, с патладжан, трюфел и прошуто кото, и капрезе с домати моцарела
– има и аранчини – сицилианските кълбета от въглехидратен екстаз от сварен ориз, в случая с пълнеж от скаморца, панирани и изпържени, върху доматен сос и поръсени с пармезан.
При ризото и паста има доста да мислите, ако не знаете какво ви се яде: с месо, без месо, с морски дарове, с трюфели, с манатари. При пиците положението е подобно: от класиката Маргарита (на доста прилична цена тук), през варианти със сирена, с пикантни или не толкова салами, спек, прошуто и прошуто кото.
При основните има по едно от вид, като даже имат и Турнедо Росини – говеждото бон филе с гъши дроб. Пиле, лаврак, сьомга, поркета, капоната (леко унилото утешение за вегетарианците). В графа „Dry Age“ има говеждо бон филе и два-три вида стекове, както свински котлет и врат от малко по-така порода. Доста приятни гарнитури – аспержи, печени зеленчуци, печен картоф или микс от салати. Има и барбекю, което е изнесено в отделно дневно меню.
Панакота, тирамису, сицилиански каноли – предвидимата скука е леко освежена (панакотата е с виолетки).
Цени – в никакъв случай ниски. Салати – от 15 до 28.00 лв., ризото от 17 до 28, паста от 15 до 26, пица – тук даже имаме ок цени – от 13.00 до 20.00 лева, основни от 16 до 60 лв. (за желаещите да получат холестеролен шок от комбинацията между говеждо и гъши дроб и очевидно не страдащи от морални скрупули относно добиването на въпросния дроб).
Тартуфо има голяма и някак си странна винена листа с над 20 вида просеко и български и италиански вина. Има какво да се избере и то на съвсем прилични цени: на 36 до 49 лева вече имаме добро вино на масата. Не особено приятното е, че на чаша е нещо без име (бяло/розе/червено), но пък качеството му беше приемливо. Има и Бира Морети, разбира се и каквото още се сетите, че ви се пие.
Като цяло обслужването беше ок – ненатрапчиво и ефективно, нищо че на готвача в отворената кухня му личеше колко не иска да е тук в този момент.
Остерия Тартуфо е толкова недразнещо и средностатистически невълнуващо място, че направо да ти се прииска да отидеш там. Менюто е замислено с повече амбиция, отколкото показва приготвянето на храната, но реално, ако не си просто в заядливо настроение, няма за какво да се хванеш. Аранчините бяха перфектно сготвени (и оризът, и панировката) и толкова без душа, че започваш да се чудиш дали не ги взимат замразени отнякъде. От друга страна, печената на място и овкусена чушка за салатата с артишок е прекрасна. Ризото с аспержи, романеско и тиквички искреше с ярко зеления цвят на правилно приготвения зеленчук, а пицата е вкусна, без да вълнува кой знае колко. Пастата също може да се появи в леко безвкусен вид, въпреки апетитно описание на продуктите в нея. Карпачото може да е все още замразено, идвайки на масата, яйцата Бенедикт и месата са приготвени добре.
Общо взето, клиентът е изложен на милостта на готвача – типична за България ситуация, която говори за не особено висок професионализъм. Може би затова болшинството клиенти в Тартуфо е на пица, защото смята, че там може да се объркат най-малко неща.
Истината е, че порциите са големи и менюто е изпъстрено с луксозно звучащи италиански продукти като моцарела фиор ди лате, мортадела с трюфел, панчета, поркета, салсиче, горгондзола, прошуто Сан Даниеле и т.н., така че Тартуфо винаги ще има своята клиентела и по всяка вероятност ще бъде част от ресторантьорската сцена в София още дълго време.
Остерия Тартуфо е на ул. Христо Белчев 32, в Инстаграм и Фейсбук.
Cinecitta Osteria Italiana е прекрасен пример за това как някой може да работи добре, качествено и успешно, без да е необходимо да, любим израз, опищява орталъка с това каква е житейската му философия.
Философията на Чинечита е професионализъм, ясна представа за това какво и как иска да постигне бизнесът, както и че иска да получи съответното възнаграждение за това. Таргетирането на публиката на ресторанта е толкова добро, че на моменти можете да се запитате дали той все още съществува, тъй като рядко ще прочетете за него или ще видите някаква реклама.
А Чинечита не само съществува, но и, скрита на ул. Кумата в Бояна, гледа отвисоко на мнозинството софийски ресторанти. Името на ресторанта е филмовата препратка между най-известното римско студио за филми – Cinecitta – и близостта на ресторанта до нашето, софийско – Ню Бояна Филм Студиос.
Чинечита е много класически италиански ресторант – с бели покривки и платнени салфетки – и е важно да се знае, че не е замислен да бъде за всеки, а за богатите и редовните клиенти, от които заведението има достатъчно, така че дали вие, като нови клиенти, ще го харесате няма значение за собственика на този етап. Padrone di casa е италианец, който в по-голямата част от времето смята, че е заточен в Източните земи на Римската империя, наказан да цивилизова варварите и често се държи по съответния начин. Чужденците са посрещани тук много по-топло, отколкото местното население, но и това си има своето обяснение, особено ако си се фокусирал върху тези клиенти от местното население с определени физиономии, коли, маниери и възпитание.
Когато всичко е наред с Доменико Фабиано, и с подредбата на планетите, си личи, че се пипа с професионална ръка: продукти, техники, рецепти, ястия, посуда, винена листа – всичко е на ниво. Обслужването – също.
Менюто е изградено по класическата италианска схема, смесена с тази част от българската, без която не може – салатите. Освен тях имаме супи, антипасти, прими (тук търсите пастата), ризото, рибни, месни, вегетариански и вегански ястия и десерти. Селекция от премиум говеждо месо е изнесена отделно, защото това си остава най-добрият начин да поискаш много пари за храна сред определени клиенти. Има и пица и даже това не са най-скъпите пици в София.
Ястията звучат така: супа с телешки опашки, веган стек от батат, лингуине със заешки кюфтета, салата с опашки от раци, аранчина с конфитирани охлюви, ризото с трюфел, лаврак по Месински, руло от заешко месо с патешки дроб, Фаво ди миеле. Безспорно апетитно.
Не си спомняме какво имаше в този закътан вътрешен двор на Графа, но в момента там е едно от малкото на брой софийски кулинарни убежища, където се готви вкусно и се яде от много хора – постоянно, отдадено и весело.
В София вече са рядкост кръчмите, в които можеш да отидеш да се видиш с приятели, мислейки повече какво ще си кажете, отколкото чие готваческо/шефско его гладите в момента. Бистро Залива е едно такова място – винаги има какво да си поръчате, има какво да пиете, приятно е, не е шумно, няма мутри (и хипстъри няма като се замислим) – няма какво да дразни сетивата.
Дълги години се смяташе, че кръчметата с вкусна и разнообразна храна – и риба, и пиле, и месо, и салати, и вегетариански, че и постни – са недобро наследство от годините на организираното хранене по време на комунизма и неговия флагман „Балкантурист“. Ще ви разочароваме, такава кулинарна традиция – да има къде да хапнеш в квартала, без да слагаш вечерно облекло – има от векове в Париж и Виена, в Испания, в Чехия и изобщо почти навсякъде в Европа. Реално, това е едно от малкото неща, за които Балкантурист се погрижи по правилния начин – да обучи професионални готвачи, които знаят да готвят и месо, и риба, и птица, и зеленчук. Знаят и да работят и затова обикновено няма да ги видите – защото в кухнята работата не свършва и там се виси непрекъснато, на крак, а не само в дните, в които сме се наспали с работно време след като сме се наспали.
В Залива битката започва още на обяд. Логично, при тези предложения и цени. Ето едно примерно обедно меню, като не пропускаме напитките, защото кой не иска да започне обяда с аперол шприц.
Бюфетъ наследи чаровно хаотичния италианец Винченцо на софийската улица Екзарх Йосиф, в непосредствена близост до пожарната. Тази част на София отдавна плаче за прилични заведения, в които да се хапне без много суетни за обяд или вечеря, и май се сдоби с едно такова.
За тези, които си спомнят гръцките колони, които Винченцо беше наследил от още по-предишни наематели, но нямаше пари да превърне в италиански, ще кажем, че мястото е достойно за снимка в рубриката „Преди/След” – толкова е променено, светнало и сменило одеждите си. За тези, които не са имали честта с трагикомичния образ на В. ще кажем, че Бюфетъ е симпатично място, направено уютно с малко пари и достатъчно въображение.
Интериорен дизайн: освен висящото над бара колело и колекцията от стари бебешки обувки, които са собствен и оригинален акцент, стилът е яростно засилване на стила на „Пасторант”, където лейката не служи за поливане на цветя, приборите се вадят от поцинковани кофички, менюто е написано на ученическа тетрадка, а сметката се дава в бележник. Вярно е, че това е схватлив начин за набавяне на посуда, но малко започваме да се задъхваме от точно тази умилителна оригиналност на миниатюрния детайл.
Храната е точно обратното на дизайна: откровено, „up in your face”, нездравословна и такава, по която всъщност си пада мнозинството от клиентите: вурстчета, крилца, шкембе, джолани, дробове и дробчета, воденици, сърца и ушички. Салатите са много и разнообразни: бобена, с леща, с булгур, с калмари, с риба тон, оризова, шопска, с пържен кашкавал и др. Очевиден гвоздей, с който явно собствениците се гордеят, защото има неизменно присъствие в менюто от отварянето на заведението е зелената салата с кисело мляко и солети.
Има и сирена, гъби, картофи, калмари, скариди, зелен боб в много проявления, кашкавал пане, карфиол, броколи. Много свинско, телешко и пилешко във всякакви форми на приготвяне. Има даже и две свенливи риби.
Място като Бюфеть не може без шкембе чорба и очевидно тук тя е добра, тъй като събра фенове през годините. Другата храна, която почти се изравнява по фенска маса с шкембето са пържените кюфтета, сервирани с картофи на фурна и лютеница.
Десертите са лотария.
Бюфеть предлага и обедно меню, за което се тълпят работещите наоколо.
Напитките в Бюфеть задоволяват основните предпочитания: ракии, бири, спиртни напитки, вина. Последните са прилични, разбирай вкусни и непретенциозни, и на доста прилични цени.
Най-важното, което може да се каже за храната в Бюфеть е, че за стила му там се готви прилично на справедливи цени, което започва да става все по-голяма рядкост в София и което го направи любима квартална кръчма на много хора. Не трябва да се забравя, че тази част на София (между Дондуков и Сливница) е пълна с хостели, AirBnB-та и съответно с чужденци, които се радват на вкусна и толкова евтина храна и които намират леката мърлявост на мястото за екзотично-романтична. Именно това е проблемът за нас в Бюфеть: който реши да яде там, трябва да е готов да си затвори очите пред известна липса на хигиена както в кухнята, така и в салона. В картофите може да се промъкне някоя обелка, каймата за кюфтета да има странен цвят, а обслужването е най-малкото странно.
Бюфетъ е на ул. Екзарх Йосиф 44. Може да се каже, че е и във Фейсбук, но постовете там се случват един-два пъти годишно, така че по-добре ги следете тук.
Cakey Bakey отвори първата си сладкарница в края на 2012 година в старата градска част на София, в реставрирана къща от началото на миналия век. Седем години по-късно сладкарниците са общо три на брой, разпръснати на ключови места в града: на ул. Искър 36, на ул. Шипка 5 и на бул. Христо Смирненски 1.
Cakey Bakey е семеен проект за сладкарница и пекарна, който, за познаващите града, се движи между концепциите на „Хлебар“ и на „100 грама сладки“.
(За по-малко познаващите го: концепцията на първите бихме могли да определим като хипстърия от централната градска част с необосновано високи цени, а на вторите – като неизменно и повсеместно присъстващ, и доста успешен, бизнес модел.)
Асортиментът на Cakey Bakey се приготвя в собствена работилница и се разделя на следните групи:
– кишове, баници, скоунове, кифли и солени курабии;
– квасен хляб – домашен (от пшенично, ръжено и брашно от спелта), ръжен, от лимец, от елда и нахут, със семена и типов (от типово брашно, ръжено брашно, брашно от лимец);
– малки сандвичи за поръчка от сайта им и по-големи, които се сервират на място в заведенията им.
Това, което ни харесва в концепцията е, че липсват тавите с изделия от бутер тесто и високите две педи торти тип „Сладкарница Неделя” със съпровождащата ги миризма на химия. Съставките на всяко изделие са изписани подробно. Не се използват замразени продукти, готови смеси, заготовки, оцветители, овкусители. Когато идват онези моменти от годината, в асортимента се включват предложения за постещи. Безглутеновите варианти на рецепти, които преди години ни се струваха проява на излишна разглезеност, твърдо са навлезли в ежедневието на магазини и ресторанти и Cakey Bakey ги предлага от самото си откриване. Вкусовете в рецептите на сладкарницата са с добре премерено ниво на сладост, киселинност, хрупкавост и мекота. Използват се масло, мляко, яйца и сезонни плодове. Баниците им са с достатъчно, и истинско, сирене и вкусни.
Кафето е добро, има домашна лимонада, био студени чайове, био боза, био айран, няколко вина, бири и обичайно заподозрените безалкохолни напитки.
Харесва ни, че дизайнът е изчистен и уютен, а точно това се иска от една сладкарница – да ти е сладко да седнеш там. Cakey Bakey може и да не е ултрамодерно, но пък е истинско и непресторено място и публиката, която привлича няма да навлезе в личното ти пространство с широките си рамене или с брадата си. Освежаващо е да има места с умерени претенции в града.
Това, което ни се иска да се променя поне малко е сладкарският асортимент – той е неизменен от седем години насам, а това уморява. На моменти при хлябовете има някакъв проблем, дължащ се дали на брашно, дали на пропуск в технологията – мухлясват прекалено бързо и миризмата им е на недобре ферментирал продукт.
Освен на гореспоменатите адреси, Cakey Bakey е и в интернет.
TABLE MOOD 