Tag Archives: bistro

СОЛ

Posted on by
Reply

Бар „СОЛ“ е мечтата на всички тези градски герои, за които цел в живота е да правят каквото си искат. Да работят както и когато си искат, без да се съобразяват с правила, норми и клиентела, нещо като антифа в ресторантския бранш.

СОЛ е на улица Врабча 26 и работи от сряда до събота от 17.00 до 23.45, но кухнята е от 18.30 до 22.00. Не и през лятото, тогава се ходи на море.

Готвят се по 4 неща на ден, които звучат така:

Патешки сърца, качамак

Говежди тартар

Паламуд с картофена салата

Патладжан разядка

Пържено пиле сандвич

Свински уши, кимчи

Мляно патешко месо

Телешка саздърма

Пържен сом и т.н., и т.н.

Лош късмет е, ако попаднете на деня с телешки дроб, свински ушички и сардини с туршия, но се предполага, че всички, които ходят в Сол знаят къде отиват.

Концепцията на СОЛ е тази на ексклузивност и в никакъв случай на инклузивност, ако можем да си позволим да измислим думата на български. Обслужват се само тези вкусови и стилистични посоки, които отговарят на разбиранията на собствениците – главно месо, много дреболии, много пържени неща, предимно люто, слаб избор при напитките (само бири).

Ние нямаме проблем с тази концепция, все пак е концепция, имаме проблем с обективните пречки за добро прекарване: в 90% процента от случаите 2 от тези 4 ястия са свършили преди 21.00 часа, мястото е неудобно (претъпкано, по начин който казва – всеки да сяда, където намери, we f.cking don’t care) и неуютно (бар столове в стил механа от краен квартал), няма никаква вентилация (затова пък често има кимчи), посуда като от столова и най-вече отношението на един от собствениците, който и готви, което повече от често е грубо и  неучтиво, граничещо с невъзпитано.

Имаме проблем и с това, че кулинарни конкурси валидират СОЛ като заслужаващо награда място. Убедени сме, че София заслужава хора и места, които обичат клиентите си и са чисти, доброжелателни и най-вече работливи.

Кратко ревю, безспорно. Като менюто на СОЛ.

СОЛ е на ул. Врабча 26 и тук.

Carnivale

Posted on by
Reply

Като често се случва, nomen est omen и описващият себе си като funky gastrotaverna Carnivale е шарен карнавал, на който целта е всеки да намери нещо за себе си.

Мястото е гръцко, но е трудно да се определи какво точно е: таверна, ресторант или шиша-бар, място за храна за вкъщи или място за консумация на място, място за „домашните кюфтета на мама“ или за стекове, за узо и ципуро или за претенциозна винена листа. Единственото нещо, което е сигурно в Карнивале, е това, че е мястото е скъпо.

Намира се в кв. „Иван Вазов“ на бул. „Витоша“ 190, до Южния парк, в един от тези апартаменти, преустроени в заведения, в които се качвате по стълби един етаж над кота 0 и които никога не могат да бъдат нищо друго, освен апартаменти, преустроени в заведения – с ниски тавани, липса на дневна светлина и странно разположение на пространствата. Не можем да виним собствениците на Карнивале за българските беззакония, разбира се, но това, което се набива в нашите очи е, че за над 7 години работа ремонт така и не се направи в таверната и клиентите продължават да седят на черни масивни мебели и маси, подходящи за квартално кафене отпреди 20 години.

И именно този дисонанс между интериор и всичко, което следва е объркващ за нас.

В повечето случаи клиентелата знае къде отива – защото Карнивале имат общо над 20 К последователи в социалните медии и собственикът на мястото – Янис – е неуморно в светлините на социалните прожектори.

Менюто на Карнивале е типичното за една гръцка таверна, с безспорно голям избор, макар и в една определена посока – месо (и картофи). Дотук прекрасно, проблемите започват с внушението, което изписването на менюто създава, а именно за нещо луксозно, което иде да оправдае цените. А лукс в Карнивале няма. Акцентът е върху „наше“ и „домашно“, като не спорим за първото, но на второто, според нас, мястото му не е в ресторант. Домашно ли е или приготвено в ресторант все пак? Домашното по-добро ли е от ресторантското? Ако да, защо го четем в менюто на ресторант, ако не – защо го споменаваме?

Групите в менюто (без претенции за изчерпателност):

– „Нашите хлябове“ – гръцка пита, фокача, солети (крицини – за 11.00 лв.), бриош питки ( 2 на брой за 10 лв.). Който приготвя фокачата е добре да мине на урок при някой можещ повече, защото наподобява заводски хляб – прекалено пухкава.

– „Нашите млечни продукти“ – фета, гравира, мецовоне и т.н. Има от козето микрасиатико и атонитико (от Атон) и за тях слагаме голяма златна звезда на Карнивале, защото гръцките сирена са топ, но никой в София не предлага малко известните видове. И тук няма прошка – 200 грама за средно 26 лева, но поне 200 грама сирене са достатъчно и човек може да сподели порцията с компанията.

– „Нашите домашни сосове“ (кое прави дзадзикито „сос“?) – тарама, мелидзаносалата, скордаля, хумус, тирокафтери, дзадзики, мистериозният сос на Карнивале, платото на Мама с домашни разядки – тук мистерия няма и вкусовете са ясни на всеки българин, който през последните десетина години е стъпил в съседна Гърция. Някои от разядките са приготвени добре и с балансирани вкусове, при други балансът избягва в посока на прекалено много чесън или воднистост. Клопката е „Платото на Мама“, където имаме двойна атака не само с домашното, но и с фигурата на майката. За 17 лева.

– „Нашият пресен и домашно приготвен гирос (сувла)“ – гиросът на Карнивале беше прекрасен преди около две години – сочен и вкусен. Сега е просто със 150% по-скъп от останалите в София. Дори да беше от месо от свободно гледани животни, а той не е, трудно би могла да се обясни цена от близо 30.00 лв. за гирос.

– „Нашите основни ястия“ – тук винаги е била мъглива територия, но сега нещата започват да приличат на лека обида:

– сувлакито са 3, обикновено абсурдно сухи, шишчета с гарнитура… с хляб и кетчуп, понякога може и лук – 28.00 лв.

– пастата от детството е написана така объркано – „с кайма на бавен огън и мерло, сезонни зеленчуци, фета“ – че не се знае какво точно ще дойде. Поздравления за гръцките деца, ако са им давали паста с алкохол в соса и ако техните родители са имали 27 лева за една порция.

– „Кокинисто“ – телешката яхния с орцо/орзо/ордзо тук е плътно, вкусна и ароматна, но, за жалост, дори най-евтиното за приготвяне ястие се предлага смело за 34 лв.

– Мусака за 31 лв. – гръцки тертип с малко дзадзики. Вкусна. Тук скачаме направо на Атински цени – две столици сме все пак.

Continue reading →

Fake French

Posted on by
2

Fake French се намира на мястото на бившето Bistrello – на софийската централна улица „Княз Борис“I, на номер 66, близо до пресечката с „Неофит Рилски“ и до църквата „Свети Георги“.

Колебанията на Bistrello дали да бъде ресторант или бистро приключиха със затварянето му и с отварянето на място от нов вид и с ново име, което няма съмнения, че е бистро, което се прави на ресторант. Отново водеща, даже по-водеща отпреди, фигура е Владимир Тодоров, възпитаник на кулинарната академия „HRC“ и междувременно лице на няколко бизнеса в София.

Името е шумно – Fake French – и към 2025 година това е може би единственият ресторант в София, за който е необходима резервация поне две седмици предварително, който работи само вечер и който има seating часове – от 19.00 до 21.00 и от 21.00 до 23.00 часа. Фейк Френч има огромна маса последователи в социалните мрежи и активно присъствие в тях. Няма уебсайт и ако някой иска да види менюто, да си запази маса или да разчита на Гугъл мапс.

Струва ни се удачен подход да разделим впечатленията ни за това място на кое е French и кое е Fake.

FAKE:

– това, че ястията са написани на френски език, не означава, че са френски. Beignets au persil (магданозени кюфтета), Salade de tomates du gardin (салата с градински домат), Sallade Allard (зелена салата от маруля) са само някои от многото примери в менюто, които карат изкушеният кулинарно посетител да се чувства сякаш си поръчва „Grilled old man from Bansko“.

– идеята че нагъчканите маси са френска работа. Може би, но в туристическите кафенета на Париж. Масите са изключително близко една до друга и представляват сериозен дискомфорт за клиентите. Създава се впечатлението за печалбарство, а не за френска работа.

– персоналът – в началото, веднага след отварянето на Фейк Френч, можеше да се каже, че персоналът е бърз и ефективен, дистанциран, но учтив. Успехът на мястото затвърди обаче някаква тяхна идея, че е обосновано да бъдат груби и винаги прави. Сериозен минус на мястото.

– идеята някои ястия да се „приготвят“ на масата пред клиента – масите са миниатюрни, купите – огромни и ако си поръчате например салата „Цезар“ (докато я имаше в менюто, беше една от най-добрите в града), сте обречени да гледате сътрапезниците си над огромна порцеланова планина, а чашата ви за вино да няма къде да отиде.

– виното – редовно се случва да няма поне 2 до 3 позиции от менюто и ако сте малко по-любопитни, голяма част от времето ви от т.нар. seating може да мине в питане „има ли, няма ли“. Not French at all.

FRENCH

Continue reading →

Бистро Залива

Posted on by
Reply

Не си спомняме какво имаше в този закътан вътрешен двор на Графа, но в момента там е едно от малкото на брой софийски кулинарни убежища, където се готви вкусно и се яде от много хора – постоянно, отдадено и весело.

В София вече са рядкост кръчмите, в които можеш да отидеш да се видиш с приятели, мислейки повече какво ще си кажете, отколкото чие готваческо/шефско его гладите в момента. Бистро Залива е едно такова място – винаги има какво да си поръчате, има какво да пиете, приятно е, не е шумно, няма мутри (и хипстъри няма като се замислим) – няма какво да дразни сетивата.

Дълги години се смяташе, че кръчметата с вкусна и разнообразна храна – и риба, и пиле, и месо, и салати, и вегетариански, че и постни – са недобро наследство от годините на организираното хранене по време на комунизма и неговия флагман „Балкантурист“. Ще ви разочароваме, такава кулинарна традиция – да има къде да хапнеш в квартала, без да слагаш вечерно облекло – има от векове в Париж и Виена, в Испания, в Чехия и изобщо почти навсякъде в Европа. Реално, това е едно от малкото неща, за които Балкантурист се погрижи по правилния начин – да обучи професионални готвачи, които знаят да готвят и месо, и риба, и птица, и зеленчук. Знаят и да работят и затова обикновено няма да ги видите – защото в кухнята работата не свършва и там се виси непрекъснато, на крак, а не само в дните, в които сме се наспали с работно време след като сме се наспали.

В Залива битката започва още на обяд. Логично, при тези предложения и цени. Ето едно примерно обедно меню, като не пропускаме напитките, защото кой не иска да започне обяда с аперол шприц.

Напитки:

Аперол шприц – 9.90 лв.

Домашна лимонада (бъз, малина, смокиня, цвят от роза) – 4.50 лв.

Супи: Шкембе чорба – 6.40 лв.; Топла пача – 6.60 лв.

Основни ястия с месо: Винен кебап със свинско месо, поднесен с бял ориз – 9.20 лв.

Пилешка пържола от бут на скара, поднесена с пържени картофи и гъбен сос – 9.40 лв.

Пържени кюфтета от мляно свинско месо, поднесени с пържени картофи и айвар – 9.60 лв.

Основно ястие без месо: Паниран кашкавал, поднесен с домати и краставици – 8.90 лв.

Десерти: Шоколадово суфле, поднесено с ванилов сладолед – 8.40 лв.

След като премине обяда има момент на затишие, в който кухнята се приготвя за вечерната атака. А там фронтът е достатъчно широк:

Continue reading →

JoVan The Dutch Baker / Холандският пекар

Posted on by
2

София е град, в който има твърде малко примери за устойчив бизнес, който обогатява лицето на града ни с по-добър продукт, прави клиента доволен, работи с непроблемен произход на първоначален капитал и е печеливш. Звучи прекалено европейски, открито и изискващо много труд, за да е обичайната практика в града ни. Точно затова и леко засрамени, че не сме го направили отдавна, сядаме и пишем за „JoVan  – Холандският пекар“, предупреждавайки още в началото, че това ще е колкото ревю, толкова и разказ.

През 2004 година холандецът Джон Хулсбош идва в България по проект за обучение на деца от домове за лишени от родителски грижи как да правят хляб. Джон е професионален хлебар – от тези, които потапят съществуването си в дадена професия на възраст между 8 и 10 години и за които няма тайни по веригата на избраната професия. В родната си страна той е правил всичко: от работа през уикендите в местната фурна през професионално училище, издигане до преподавател и придобиване на МВА до главен мениджър на верига от пекарни в Холандия. Професионалното му око няма как да не види огромните възможности, които предлага пазара в София през 2004 година. Защото, ако тогава не сме го знаели, сега вече го разбрахме: в България няма суровина, потенциал, образование и стремеж за правене на качествен хляб. Хляб, който да е пресен, да е хрупкав, да е вкусен. Който да не е мокра тухла от „здравословност“ и да струва 10 лева за килограм.

През 2005 година първата пекарна JoVan, на ул. Ангел Кънчев 37, отваря – в помещението на бивша фурна. Винаги е хубаво да продължиш да правиш хляб там, където някой е започнал преди теб и така чудната улица се сдоби с едно светнало, подредено, подканващо и ухаещо прекрасно място и предлагащо асортимент, който възрастните жителки на улицата отначало гледаха подозрително, защото няма как да изглежда толкова добре и да не е адски скъпо.

Името JoVan (произнася се Джован) е комбинация между John и популярното българско Иван.

JoVan има над 50 артикула в традицията на холандското и европейско пекарство. 25 от тях са хлябове: бял, типов, ръжен и типов, ръчен, мултисемена, бял и пълнозърнест със семена, с квас, Оберлендер, селски, с мляко, багети, провансалски и още, и още – до 25 вида. Пече се няколко пъти на ден, започвайки в 5 сутринта (а не по някое време през деня, когато хипстърската душа най-сетне се е пробудила) и продължавайки до 8 вечерта. Трябваше да минат много години, преди да се отучим да питаме в JoVan дали хлябът е пресен и също толкова, за да разберем, че хлябът в JoVan не свършва! Повечето хлябове не надвишават 2 лева за брой с тегло от 500 до 700 грама. Този с лимец е 2.50 лв. За разлика от повечето фурни, които имат претенции за качество в София, JoVan желаят всички да могат да си купят техния хляб.

JoVan предлага и десерти и споменатата по-горе стилистика, в която се приготвят трудно оставя някого равнодушен. Удоволствието от правилно изпеченото тесто е несравнимо, особено в аматьорско-пекарска София, в която всички уж познаваме „една жена, която пече страхотни сладкиши, ама на частно“, а на „не частно“ си купуваме лепкави мъфини и кексове за 5 лева парчето. Достатъчно, но не прекалено сладки, хрупкави, когато рецептата го изисква и пухкави също тогава, с видимо качествени продукти, винаги безкомпромисно пресни – това са сладкишите на JoVan. Десетки видове кроасани (сладки и солени), пайове, сладкиши, рула, плодови десерти, кейкове, щрудели и козунаци. Наш абсолютен фаворит е холандският десерт – кръгъл козуначен пай с пълнеж от стафиди и ванилов крем, глазиран с желе от кайсии. За 7.50 лв. и достатъчен поне за 4 човека.

Continue reading →

Cakey Bakey

Posted on by
5

Cakey Bakey отвори първата си сладкарница в края на 2012 година в старата градска част на София, в реставрирана къща от началото на миналия век. Седем години по-късно сладкарниците са общо три на брой, разпръснати на ключови места в града: на ул. Искър 36, на ул. Шипка 5 и на бул. Христо Смирненски 1.

Cakey Bakey е семеен проект за сладкарница и пекарна, който, за познаващите града, се движи между концепциите на „Хлебар“ и на „100 грама сладки“.

(За по-малко познаващите го: концепцията на първите бихме могли да определим като хипстърия от централната градска част с необосновано високи цени, а на вторите – като неизменно и повсеместно присъстващ, и доста успешен, бизнес модел.)

Асортиментът на Cakey Bakey се приготвя в собствена работилница и се разделя на следните групи:

– торти, пайове, тарти, кексове, козунаци, мъфини, дребни сладки и курабии;

– кишове, баници, скоунове, кифли и солени курабии;

– квасен хляб – домашен (от пшенично, ръжено и брашно от спелта), ръжен, от лимец, от елда и нахут, със семена и типов (от типово брашно, ръжено брашно, брашно от лимец);

– малки сандвичи за поръчка от сайта им и по-големи, които се сервират на място в заведенията им.

Това, което ни харесва в концепцията е, че липсват тавите с изделия от бутер тесто и високите две педи торти тип „Сладкарница Неделя” със съпровождащата ги миризма на химия. Съставките на всяко изделие са изписани подробно. Не се използват замразени продукти, готови смеси, заготовки, оцветители, овкусители. Когато идват онези моменти от годината, в асортимента се включват предложения за постещи. Безглутеновите варианти на рецепти, които преди години ни се струваха проява на излишна разглезеност, твърдо са навлезли в ежедневието на магазини и ресторанти и Cakey Bakey ги предлага от самото си откриване. Вкусовете в рецептите на сладкарницата са с добре премерено ниво на сладост, киселинност, хрупкавост и мекота. Използват се масло, мляко, яйца и сезонни плодове. Баниците им са с достатъчно, и истинско, сирене и вкусни.

Кафето е добро, има домашна лимонада, био студени чайове, био боза, био айран, няколко вина, бири и обичайно заподозрените безалкохолни напитки.

Харесва ни, че дизайнът е изчистен и уютен, а точно това се иска от една сладкарница – да ти е сладко да седнеш там. Cakey Bakey може и да не е ултрамодерно, но пък е истинско и непресторено място и публиката, която привлича няма да навлезе в личното ти пространство с широките си рамене или с брадата си. Освежаващо е да има места с умерени претенции в града.

Това, което ни се иска да се променя поне малко е сладкарският асортимент – той е неизменен от седем години насам, а това уморява. На моменти при хлябовете има някакъв проблем, дължащ се дали на брашно, дали на пропуск в технологията – мухлясват прекалено бързо и миризмата им е на недобре ферментирал продукт.

Освен на гореспоменатите адреси, Cakey Bakey е и в интернет.

Atelier Food & Wine

Posted on by
4

Atelier Food & Wine е част от кръга заведения, появили се през последните десетина години в района Оборище – Шипка – парка Заимов, които допринасят за това централната част на града да заеме полагащото й се кулинарно място в ежедневието на софиянци.

Дълги години магазин – за спортни стоки, ако не бъркаме, след това, и за кратко, магазин за хранителни стоки и вино, през 2013 ресторант с името „Atelier Food & Wine” отвори врати на ул. Проф. Асен Златаров 16.  Собственици, или управители, но във всеки случай лица на Atelier пред обществеността, са хората от вече несъществуващата “Вила Арте” в с. Лозенец, т.е. певицата Белослава и нейния съпруг. Концепцията е тази на бистрото, т.е. не особено сложна кухня, вино, топъл, уютен дизайн, изобщо място, през което да се отбивате често.

Ако минете покрай Atelier, ще поискате да влезете вътре – просторни светли прозорци, бяло-черни плочки на пода, въздушни и топли дървени конструкции, много снимки, много книги, кани, вази, свещници или както би казал народът: много нещо.

Както е заложено в концепцията, кухнята на Atelier се движи в границите на бистрото и предлага цялата гама: салати, предястия, сирена & колбаси, основни, десерти, както и обедно меню. За разлика от другите заведения с подобна концепция в района – Pavillion 37 и 33 Gastronauts, рецептите предават гледната точка на български готвач за френското бистро, но, за съжаление, отпреди двайсет и повече години. Кулинарията е бързо променящ се калейдоскоп от вкусове, тенденции и често – техники. Не е необходимо всички да сме почитатели на молекулярната кухня, но или бягаш напред, или се обръщаш назад, но към дълбоките си корени, а не оставаш вкопан в най-скучната, без идеи, въображение, но комфортна за готвачите зона. Точно там се намира Atelier с рецепти като салата от рукола, моцарела и чери домати, пилешки хапки панирани в сусам, свинска пържола с грах и плато с колбаси, в което има подозрителни от здравословна гледна точка месни продукти. В тази зона ресторантите смятат, че могат да дадат мини-принцеса, наричайки я „Брускета-принцеса“, в тази зона ресторантите смятат, че патешкото магре с кестени е кулинарното им попадение за сезона.

Всичко това би могло да бъде простено, ако храната беше приготвена с познание, грижа и душа: свинската пържола с грах е ултимативната comfort food за българите, а добре приготвеният картофен огретен може да постави картофа в качествено нова светлина. За съжаление, това не е случаят тук и след над десет години работа, за Atelier може с увереност да се каже, че подобно на Pavillion 37, но в много по-голяма степен, мястото експлоатира силата на местоположението си и често предлага на клиентите си озадачаващо изпълнение на кухня и персонал: неовкусени салати, сурови меса (които не са говеждо), безразборно нахвърляни в чинията ингредиенти, бавна и некоординирана работа на кухнята (едновременно издаване на предястия и основни ястия), арогантен персонал.

Continue reading →

Pavillion 37

Posted on by
1

UPDATE

Към края на 2025 година Павилион 37 е в ръцете на нови собственици, които са подчинили концепцията изцяло на обслужването на тази демографска прослойка, която живее или идва около/на ул. Оборище и която може да бъде наречена само по един начин: мутри. На масите има звънци, с които мутро-жените викат сервитьорите. Надали може да се намери по-откровен и целенасочен начин за девалвиране на бранша.

Pavillion 37 е на софийската ул. Оборище – улицата, подслонявала някога цвета на нацията, а днес – престъпници от всякакъв род и вид, но все още олицетворяваща абсолютно централния център на столицата.

С появяването на Pavillion 37 през април 2011 кулинарният ландшафт на улицата промени oкраската си и доскоро вегетирали и дори заплашени от затваряне кулинарни рядкости като съседната сладкарница като че ли поизправиха рамене, поотупаха се и се впуснаха отново в боя.

Какво толкова направи Pavillion 37? Ремонтира местното свърталище на хлебарки, известно в продължение на дълги години като „китайския на Оборище” до неузнаваемост и го закопча отвсякъде с метални обшивки и нитове по подобие на Айфеловата кула. Сложи италиански камък на пода и илюстрациите на Ясен Гюзелев от „Алиса в страната на чудесата” по стените (които понякога може да ви се стори, че надничат малко призрачно в чинията ви), изнесе маси на тротоара. Започна да пече закуски и хляб, които да продава на целия квартал. Напомни, че виното е основния придружител на храната и че няма нищо по-прекрасно от чаша вино в края на работния ден.

Малко по-конкретно: храната в Pavillion 37 е замислена да затваря кръга между домашна кухня, бистро и деликатесен магазин. Павилионът стартира рано сутрин, в 8.00 ч., със закуски – баници, мекици, пържени филии, бухти.

Следват обедните предложения, в които има салата, супа, две-три предястия, четири-пет основни и два десерта – повече от щедър обяд. Добре е, че винаги има едно или две вегетариански ястия между основните, защото месото не винаги е предпочитан избор за обяд. Рецептите са в стила на добрата бистро-кухня: булгур с маслини и стафиди, шпикован свински врат с печени картофи, дип с пушена скумрия, каперси и кростини, пилешко бутче със зеленчуци, батат и естрагон и т.н. Обядът е добре посетен, тъй като това е все пак абсолютният център на града и хора винаги има.

За пропусналите обяда има основно меню с достатъчно салати, хумуси, брускети и други леки ястия, докато към 19.00 не се появят вечерните предложения за деня. Те звучат малко по-сериозно от обедните, които все пак трябва да бъдат приготвяни бързо и просто, и покриват повечето групи продукти: риба или морски дарове, меса, вегетариански ястия.

През целия ден можете да закупите хляб за вкъщи, който се пече на място.

Готвачите на Pavillion 37 се сменят толкова често, колкото на повечето софийски заведения и това си личи по качеството на приготвяне на храната. Тук то се движи по тесен ръб и може би си мислите, че това е недопустимо за заведение, в което една вечеря за двама с бутилка вино лесно скача над 100 лева. За годините на съществуването му обаче стана ясно, че нищо не може да бие местоположението: дали храната понякога е откровено слаба, а сервитьорите – абсолютно неадекватни, няма значение – нито потокът от хора спира, нито цените падат. На улица Оборище на ресторантьорите са позволени неща, които на друга улица надали биха били възможни.

В защита на Pavillion 37 трябва да кажем, че желанието го има – този, който изготвя менюто със сигурност има вдъхновение, въображение и желание, остава и изпълнението да го догони. Концепцията за отворено през целия ден място, през което можете да минете за хляб, закуска, чаша вино или вечеря е прекрасна – тук също остава изпълнението да догони замисъла. Трябва една идея повече ангажираност. Например, ако предлагаш испанската закуска с тост, хамон и домати, то испанската кулинария, а отскоро и Юнеско (което е обявило тази закуска за световно културно наследство) казва, че хлябът е обикновено бял, препечен, доматите са настъргани, може да има, може да няма маслини и задължително се сервира зехтин към закуската. Не може да даваш доматите нарязани на кубчета – не само е кулинарно светотатство, а и повече работа.

Виното е едно от добрите неща в Pavillion 37, които пресоналът просто няма как да провали. Листата е интересна и с немасови вина, цените са дотолкова прилични, че винаги можете да намерите вино, което да не хвърли месечния ви бюджет в смут.

Другото добро нещо в/на Pavillion 37 е, че той е в противовес на хипстърията, която е заела околността (отсрещният ХлеБар, близката Фабрика Дъга и съвсем наскоро отворилата и също така намираща се отсреща Старата госпожа) и приютява хората, които не искат да пият крафт-бира или айрян и не искат да ядат мекици, пържени филии и бургери през 24 часа от денонощието.

Pavillion 37 се намира на ул. Оборище 37 и тук.

HleBar / ХлеБар

Posted on by
3

Надали хипстърска София си спомня времето на бистро „Комерсиал“, което просъществува около пет години на ул. Шишман и прокара пътя на добрата бистро-концепция в София. Със сигурност обаче същата тази София е запозната с втория, доста по-успешен, проект на същите собственици: концепцията „ХлеБар“ с двете й, към края на 2016-та, локации: на ул. Шишман 27 и ул. Оборище 16.

ХлеБар, както показва името и което добре описва концепцията на мястото, не е средностатистическаta БГ-фурна. Това е хлебен бар, в който освен хляб, можете да си купите сандвичи, разядки, банички, гризини, конфитюри и още доста други интересни продукти.

Главен герой, разбира се, е хлябът – само с квас. Има бял, от лимец, от спелта, пълнозърнест със семена, бял с маслини, бял със сушени домати. В пекарството има толкова мнения за хлябовете с квас, колкото и пекари – колко да е кисел квасът, колко да са големи шуплите. Този на Хлебар е средно кисел (за разлика от този на Слънце и Луна например, който е силно кисел) и с доста големи шупли. На нас нивото на киселинност ни е ок, големината на шуплите може и да е малко по-умерена, но според нас техните са едни от най-добрите хлябове в София. Цената е 3.00 – 3.50 лв. за около 300 грама. Висока цена, но добрият хляб все още е лукс в София.

Сандвичи – би било глупаво да не ги предлагаш ако правиш хляб, а собствениците на мястото са доказали, че съвсем не са такива. Обикновено са три: например с крем сирене, сьомга и копър; с крем сирене, сушен домат и печена люта чушка (или пресен домат и чушка, ако е лято) и един затворен с хамон, сирене по избор и горчица. Вкусни и предостатъчни като количество. Цени: 5.00 лв. Има и нещо, което на нас ни хареса особено много: чиния с разядка – арменска с патладжан или хумус и хляб, полят със зехтин – общо цената е към 4.00 лева и за нея преяждането е гарантирано.

Баници – окрилени от успеха на баницата със зехтин, яйца и сирене, ХлеБар-ите увеличиха сериозно асортимента им и вече има дори такива с картофи и манатарки и с агнешка кайма. Идеята за баничка под левче отмира с цените на баниците на ХлеБар (цени между 2.90 и 3.50 лв.), но истината е, че пазарът е този, който дава право на съществуване на даден продукт и баниците на ХлеБар не само имат такова право, но и право на размножаване. Клиентелата, която ги купува се състои от градски типове, заети с кариера, но и с произход на храната и чужденци, които за 1.50 евро няма да получат повече от билет за метро в Европа. Има достатъчно от тях в София.

Има и малко меню – две супи, салати, месно и безмесно ястие.

Хлебар продава и конфитюри (на цена 6 лева за 150 гр. или 10 лева за 250 гр.), лютеница (на цена 10 лева за 250 грама) и десерти – пайове, кексове, браунита – по домашному вкусни и на цени около 2.50 лв. парчето. Тук неизбежно, и някак си буквално, се сещаме за приказката за баницата и лудия.

За пиене: пълен хипстърски вихър – био сиропи, био бози, био айряни, крафт бири, био вина.

Трябва да се признае, че за четирите години работа ХлеБар подобриха работата си, поправиха някои от грешките си и затвърдиха концепцията си. Отворилото през 2016 място на ул. Оборище ги показва пораснали и с размах.

Хлебар е на ул. Оборище 16, на ул. Шишман 27 и във Фейсбук.

%d1%85%d0%bb%d0%b5%d0%b1%d0%b0%d1%80

Sputnik / Спутник

Posted on by
1

Бар Спутник отвори врати през лятото на 2015 година и, простете за клишето, със сериозна скорост се изстреля в баровия космос на София. В постната ресторантска и барова сцена на София не се иска много, за да се случи това, но все пак респект за скоростта, с която Спутник се превърна в мястото, на което да бъдем само за месец-два.

Спутник е баровото разклонение на залепения до него Ракета Ракия Бар, намиращ в парка „Заимов“. Концепцията за соц-а е продължена и в него, което може да изправя косите на някои от нас, но е проблем за все по-малко хора в града, а и в Спутник тя не е толкова видна на пръв поглед, колкото в Ракета Ракия Бар. Така е поради дизайна на мястото, за който ако трябва да се намери една дума, тя би била „впечатляващ“. Той отново е на архитектурно студио Funkt и поради масовото им присъствие в интериорите на заведения в София, заинтересованите даже могат да проследят етапите на професионалното им израстване. В Спутник работата им е на високо ниво, свършена с професионализъм (просто казано не само с можене, но и с искане) и атмосферата е непринудена, седемдесетарска, берлинска, микс между соц и упадъчност.

Коктейлите са това, с което Спутник иска да впечатли и тук соц-а удря силно с няколко категории: „Соц класики“, „Кореком“ и „Политбюро Ракия“. Коктейлите са предимно авторски. Ето как звучат някои от тях:

– „Облак“: Абсолют, лавандула, мента, вермут, захарен памук с абсент – 7,50 лв.

– „Зелениче“: Бифийтър, зелена чушка и магданоз, зелен шартрьоз, лимон, захарен сироп – 7,30 лв.

– „Ракия Сауър“: гроздова ракия, лимон, захарен сироп, амаро, грейпфрут – 6,90 лв.

– „Снежанка“: Абсолют Еликс, фино шери, лимон, сироп от бъз, битер ревен – 13,90 (!) лв.

Предлагат се и класиките като Негрони, Маргарита, Мохито, Май-Тай и подобни, но наш съвет е да се придържате към авторските им коктейли. Страстта, която се хвърля в приготвянето им явно липсва при класиките – отдавна не ни се беше случвало да пием по-слабо изпълнени и разводнени Маргарита и Блъди Мери. Коктейлите са скъпи, но такива са цените на повечето места в града, които предлагат авторски коктейли, т.е. излишно финансово разочарование няма.

Continue reading →