Carnivale

Като често се случва, nomen est omen и описващият себе си като funky gastrotaverna Carnivale е шарен карнавал, на който целта е всеки да намери нещо за себе си.

Мястото е гръцко, но е трудно да се определи какво точно е: таверна, ресторант или шиша-бар, място за храна за вкъщи или място за консумация на място, място за „домашните кюфтета на мама“ или за стекове, за узо и ципуро или за претенциозна винена листа. Единственото нещо, което е сигурно в Карнивале, е това, че е мястото е скъпо.

Намира се в кв. „Иван Вазов“ на бул. „Витоша“ 190, до Южния парк, в един от тези апартаменти, преустроени в заведения, в които се качвате по стълби един етаж над кота 0 и които никога не могат да бъдат нищо друго, освен апартаменти, преустроени в заведения – с ниски тавани, липса на дневна светлина и странно разположение на пространствата. Не можем да виним собствениците на Карнивале за българските беззакония, разбира се, но това, което се набива в нашите очи е, че за над 7 години работа ремонт така и не се направи в таверната и клиентите продължават да седят на черни масивни мебели и маси, подходящи за квартално кафене отпреди 20 години.

И именно този дисонанс между интериор и всичко, което следва е объркващ за нас.

В повечето случаи клиентелата знае къде отива – защото Карнивале имат общо над 20 К последователи в социалните медии и собственикът на мястото – Янис – е неуморно в светлините на социалните прожектори.

Менюто на Карнивале е типичното за една гръцка таверна, с безспорно голям избор, макар и в една определена посока – месо (и картофи). Дотук прекрасно, проблемите започват с внушението, което изписването на менюто създава, а именно за нещо луксозно, което иде да оправдае цените. А лукс в Карнивале няма. Акцентът е върху „наше“ и „домашно“, като не спорим за първото, но на второто, според нас, мястото му не е в ресторант. Домашно ли е или приготвено в ресторант все пак? Домашното по-добро ли е от ресторантското? Ако да, защо го четем в менюто на ресторант, ако не – защо го споменаваме?

Групите в менюто (без претенции за изчерпателност):

– „Нашите хлябове“ – гръцка пита, фокача, солети (крицини – за 11.00 лв.), бриош питки ( 2 на брой за 10 лв.). Който приготвя фокачата е добре да мине на урок при някой можещ повече, защото наподобява заводски хляб – прекалено пухкава.

– „Нашите млечни продукти“ – фета, гравира, мецовоне и т.н. Има от козето микрасиатико и атонитико (от Атон) и за тях слагаме голяма златна звезда на Карнивале, защото гръцките сирена са топ, но никой в София не предлага малко известните видове. И тук няма прошка – 200 грама за средно 26 лева, но поне 200 грама сирене са достатъчно и човек може да сподели порцията с компанията.

– „Нашите домашни сосове“ (кое прави дзадзикито „сос“?) – тарама, мелидзаносалата, скордаля, хумус, тирокафтери, дзадзики, мистериозният сос на Карнивале, платото на Мама с домашни разядки – тук мистерия няма и вкусовете са ясни на всеки българин, който през последните десетина години е стъпил в съседна Гърция. Някои от разядките са приготвени добре и с балансирани вкусове, при други балансът избягва в посока на прекалено много чесън или воднистост. Клопката е „Платото на Мама“, където имаме двойна атака не само с домашното, но и с фигурата на майката. За 17 лева.

– „Нашият пресен и домашно приготвен гирос (сувла)“ – гиросът на Карнивале беше прекрасен преди около две години – сочен и вкусен. Сега е просто със 150% по-скъп от останалите в София. Дори да беше от месо от свободно гледани животни, а той не е, трудно би могла да се обясни цена от близо 30.00 лв. за гирос.

– „Нашите основни ястия“ – тук винаги е била мъглива територия, но сега нещата започват да приличат на лека обида:

– сувлакито са 3, обикновено абсурдно сухи, шишчета с гарнитура… с хляб и кетчуп, понякога може и лук – 28.00 лв.

– пастата от детството е написана така объркано – „с кайма на бавен огън и мерло, сезонни зеленчуци, фета“ – че не се знае какво точно ще дойде. Поздравления за гръцките деца, ако са им давали паста с алкохол в соса и ако техните родители са имали 27 лева за една порция.

– „Кокинисто“ – телешката яхния с орцо/орзо/ордзо тук е плътно, вкусна и ароматна, но, за жалост, дори най-евтиното за приготвяне ястие се предлага смело за 34 лв.

– Мусака за 31 лв. – гръцки тертип с малко дзадзики. Вкусна. Тук скачаме направо на Атински цени – две столици сме все пак.

Continue reading

Бистро Залива

Не си спомняме какво имаше в този закътан вътрешен двор на Графа, но в момента там е едно от малкото на брой софийски кулинарни убежища, където се готви вкусно и се яде от много хора – постоянно, отдадено и весело.

В София вече са рядкост кръчмите, в които можеш да отидеш да се видиш с приятели, мислейки повече какво ще си кажете, отколкото чие готваческо/шефско его гладите в момента. Бистро Залива е едно такова място – винаги има какво да си поръчате, има какво да пиете, приятно е, не е шумно, няма мутри (и хипстъри няма като се замислим) – няма какво да дразни сетивата.

Дълги години се смяташе, че кръчметата с вкусна и разнообразна храна – и риба, и пиле, и месо, и салати, и вегетариански, че и постни – са недобро наследство от годините на организираното хранене по време на комунизма и неговия флагман „Балкантурист“. Ще ви разочароваме, такава кулинарна традиция – да има къде да хапнеш в квартала, без да слагаш вечерно облекло – има от векове в Париж и Виена, в Испания, в Чехия и изобщо почти навсякъде в Европа. Реално, това е едно от малкото неща, за които Балкантурист се погрижи по правилния начин – да обучи професионални готвачи, които знаят да готвят и месо, и риба, и птица, и зеленчук. Знаят и да работят и затова обикновено няма да ги видите – защото в кухнята работата не свършва и там се виси непрекъснато, на крак, а не само в дните, в които сме се наспали с работно време след като сме се наспали.

В Залива битката започва още на обяд. Логично, при тези предложения и цени. Ето едно примерно обедно меню, като не пропускаме напитките, защото кой не иска да започне обяда с аперол шприц.

Напитки:

Аперол шприц – 9.90 лв.

Домашна лимонада (бъз, малина, смокиня, цвят от роза) – 4.50 лв.

Супи: Шкембе чорба – 6.40 лв.; Топла пача – 6.60 лв.

Основни ястия с месо: Винен кебап със свинско месо, поднесен с бял ориз – 9.20 лв.

Пилешка пържола от бут на скара, поднесена с пържени картофи и гъбен сос – 9.40 лв.

Пържени кюфтета от мляно свинско месо, поднесени с пържени картофи и айвар – 9.60 лв.

Основно ястие без месо: Паниран кашкавал, поднесен с домати и краставици – 8.90 лв.

Десерти: Шоколадово суфле, поднесено с ванилов сладолед – 8.40 лв.

След като премине обяда има момент на затишие, в който кухнята се приготвя за вечерната атака. А там фронтът е достатъчно широк:

Continue reading

Bufet/Бюфеть

Бюфетъ наследи чаровно хаотичния италианец Винченцо на софийската улица Екзарх Йосиф, в непосредствена близост до пожарната. Тази част на София отдавна плаче за прилични заведения, в които да се хапне без много суетни за обяд или вечеря, и май се сдоби с едно такова.

За тези, които си спомнят гръцките колони, които Винченцо беше наследил от още по-предишни наематели, но нямаше пари да превърне в италиански, ще кажем, че мястото е достойно за снимка в рубриката „Преди/След” – толкова е променено, светнало и сменило одеждите си. За тези, които не са имали честта с трагикомичния образ на В. ще кажем, че Бюфетъ е симпатично място, направено уютно с малко пари и достатъчно въображение.

Интериорен дизайн: освен висящото над бара колело и колекцията от стари бебешки обувки, които са собствен и оригинален акцент, стилът е яростно засилване на стила на „Пасторант”, където лейката не служи за поливане на цветя, приборите се вадят от поцинковани кофички, менюто е написано на ученическа тетрадка, а сметката се дава в бележник. Вярно е, че това е схватлив начин за набавяне на посуда, но малко започваме да се задъхваме от точно тази умилителна оригиналност на миниатюрния детайл.

Храната е точно обратното на дизайна: откровено, „up in your face”, нездравословна и такава, по която всъщност си пада мнозинството от клиентите: вурстчета, крилца, шкембе, джолани, дробове и дробчета, воденици, сърца и ушички. Салатите са много и разнообразни: бобена, с леща, с булгур, с калмари, с риба тон, оризова, шопска, с пържен кашкавал и др. Очевиден гвоздей, с който явно собствениците се гордеят, защото има неизменно присъствие в менюто от отварянето на заведението е зелената салата с кисело мляко и солети.

Има и сирена, гъби, картофи, калмари, скариди, зелен боб в много проявления, кашкавал пане, карфиол, броколи. Много свинско, телешко и пилешко във всякакви форми на приготвяне. Има даже и две свенливи риби.

Място като Бюфеть не може без шкембе чорба и очевидно тук тя е добра, тъй като събра фенове през годините. Другата храна, която почти се изравнява по фенска маса с шкембето са пържените кюфтета, сервирани с картофи на фурна и лютеница.

Десертите са лотария.

Бюфеть предлага и обедно меню, за което се тълпят работещите наоколо.

Напитките в Бюфеть задоволяват основните предпочитания: ракии, бири, спиртни напитки, вина. Последните са прилични, разбирай вкусни и непретенциозни, и на доста прилични цени.

Най-важното, което може да се каже за храната в Бюфеть е, че за стила му там се готви прилично на справедливи цени, което започва да става все по-голяма рядкост в София и което го направи любима квартална кръчма на много хора. Не трябва да се забравя, че тази част на София (между Дондуков и Сливница) е пълна с хостели, AirBnB-та и съответно с чужденци, които се радват на вкусна и толкова евтина храна и които намират леката мърлявост на мястото за екзотично-романтична. Именно това е проблемът за нас в Бюфеть: който реши да яде там, трябва да е готов да си затвори очите пред известна липса на хигиена както в кухнята, така и в салона. В картофите може да се промъкне някоя обелка, каймата за кюфтета да има странен цвят, а обслужването е най-малкото странно.

Бюфетъ е на ул. Екзарх Йосиф 44. Може да се каже, че е и във Фейсбук, но постовете там се случват един-два пъти годишно, така че по-добре ги следете тук.

Mister Uli / Мистър Ули

Мистър Ули води своето тихо и несмущавано от прекалено любопитни непознати съществувание в блок срещу Математическата гимназия на ул. Искър 54Б. Ако пропуснете табелата, която дава знак, че в задната част на схлупения блок има ресторант и се опитате да намерите информация за мястото в интернет ще попаднете само на страница във Фейсбук, която не е собственост на ресторанта и на отбелязване в Гугъл. Именно на едно от двете места прочетохме и най-доброто описание на Мистър Ули досега: „Долно, но вкусно!“.

Първите стъпки в ресторанта могат да бъдат съпроводени с лек шок за тези от вас, които не тачат чак толкова Матушка Русия – с влизането се озовавате пред стена, от която строго, но справедливо ви гледат Путин и Медведев, стюардеси от календар на Аерофлот, икони и буркани с разни неща. От масите към вас поглед могат да отправят Кеворк Кеворкян, лелки на преклонна възраст с вкаменени прически, към които се обръщат с „Госпожа директор“ или „Госпожа съдия“ и други подобни образи.

Ако това не ви откаже, продължете – към външната тераса отзад, ако е лято или към някоя сервитьорка, ако е зима. Може би ще си струва да останете.

Според нас собственикът на ресторанта е бивш сервитьор в някой ключов комунистически ресторант, който и до днес е запазил сервилната си походка и стойка, но няма да знаем как, защото всеки въпрос в Мистър Ули се посреща с враждебно недоверие. Сервитьорките са леко мърляви и сравнително адекватни, като винаги има по някоя, прекалила с бирата и друга, която е почти любезна и всички клиенти искат тя да ги обслужва.

Масите са лепкави, ако са отвън или с не особено чисти покривки, ако са вътре, лепкаво е и всичко по тях. Дават ви меню, състоящо се от няколко отделни листа, написани на ръка: “Днес”, “Салати”, “Още нещо”, “От морето”, „Десерти“, може да има и друг. Това е и първият момент, в който започвате да се успокоявате, че сте останали.

В „Днес“ може да има всичко: от патешко магре и заешко задушено през пържени тиквички, пържени чушки с доматен сос и миш-маш до крем супа с черни трюфели, фоа гра с черни трюфели и пълнена плескавица. Тук е и скарата, която обхваща всичко, което познавате от българската и сръбската, както и ястията от свинско, телешко, патешко, агнешко. Тук са и дреболиите, приготвени по разнообразни начини.

В „Салати“ освен обичайните заподозрени като шопска, овчарска, зелена и зеле и моркови, има и айвар, люта брънза, печен патладжан с домати и сирене, мандраджийски чушки, тарама и т.н.

В “Още нещо” се падат неща от руската или френска кухня като пелмени или бъркани яйца с трюфели, а „От морето“ идват както ципура, лаврак и пъстърва, така и по-интересните гаврос, фагри, синегрида,чат-пат някой морски дявол. През лятото има и миди – черни и бели. Именно белите миди във вино бяха това, което окончателно потвърди мнението ни, че в Мистър Ули се готви с любов към храната и с любопитство към кухнята на други народи, което е в крещящо противоречие с реликвите от стената, но въпреки това е факт.

Другото противоречие е огромното меню, което е едновременно атрактивно и най-вече прясно. Защото, за разлика от „Качамак“, чието огромно меню е просто едно не добре премислено струпване на ястия, някои от които залежават, в Мистър Ули не сме попадали на нещо, което да не е вкусно или прясно.

Както може да се предположи, водката е питието на часа в Мистър Ули. При подбора й се забелязва взискателност, подобна на тази при храната. Бирата и виното са за цвят, последното – в повечето случаи прокиснато.

Цените са такива, каквито трябва да бъдат – честни спрямо обстановката, вложения продукт и клиента. Двама човека могат да ядат и пият доволно за 58-60 лв.

Дали е дупка или страхотно място е спор, който даже няма нужда да бъде разрешаван, но със сигурност може да се каже, че в Мистър Ули се готви вкусно и с отношение към храната, което, за съжаление, вече е рядкост в София.

И въпреки това, именно цените могат да бъдат натежаващият аргумент да се върнете отново, тъй като в отношението към клиента понякога има сериозни минуси, като например моментът, в който печеният на място хляб свършва и ви се казва, че хляб няма и да си поръчате картофи, при условие, че наблизо има поне две пекарни, от които може да се купи хляб. Незаинтересоваността от доброто на клиента и дори желанието за унижаването му са неподходящи за 21 век и за по-нежни души, но Мистър Ули няма нужда да ви ухажва, той има своята клиентела и не се стреми да я увеличава.

Мистър Ули е на ул. Искър 54 Б, тел. за резервации: 02 983 34 22.

Kandahar / Кандахар

“Кандахар” напълно достойно защитава най-хубавото от думата “кръчма”. Не бяхме я посещавали близо две години, и наскоро случайно попаднахме отново. Оказва се, че много хора си мислят, че това е индийски ресторант. Нищо подобно, тъкмо обратното. (Кандахар е стара марка за ски автомати, оттам идва името).

Кръчмата отваря през миналия век. Буквално – в средата на 90-те. Помещението е малко и в началото мястото прилича повече на частен ресторант за собственика, в който достъп имат само приятелите му. По този начин за първи път попаднахме и ние в тези далечни години – като приятели на приятели на “Гого”. Всъщност и до сега повечето неща се въртят точно около “Гого”: човек с вкус и без компромис по отношение на качеството на храната. При това е така толкова години. Другото достойнство на неговата кухня е непокътнатия стандарт – лютеницата е такава, каквато е била и преди две и преди пет години (по рецепта на българска еврейка от Тел Авив). Каймата за скарата – също. Освен това сме сигурни и че и утре, и след една година, пак ще са същите. А това е нещо почти непосилно за останалите ресторанти.

Винаги има няколко супи и поне пет основни в обедното меню. В случая се падна дроб по селски. Трудно може да си представите по-вкусна яхния. В салатите си няма да намерите безвкусен домат, а печената чушка най-вероятно ще е печена същия ден. През последните години беше даден шанс и на Италия под формата на буквалната Италианска салата: маруля, рукола, айсберг, моркови, чери домати, „Рукола” и „Капрезе”, но иначе се намирате на територията на киселото зеле, розовия домат и тарама хайвера. Предястията са главно различни видове запечени сирена и дреболийки. Класиката в Кандахар е скарата, и особено порцията 10 сръбски кебапченца, поднесена с червен лук. Бонус е, че самата тя е на двора и лично може да видите каква е избраната ви порция месо и как се пече. Немалко почитатели имат и агнешките чревца. Десертите са от рода на крем карамел, крем брюле, палачинка и печена тиква. Хубавото тук винаги е била изчистената концепция – вкусно място за скара, за месо и класическа балканска кухня и това, че никой никога не се е опитвал да ви се продаде като италиански или френски ресторант. Напитките са приличният сбор, който се очаква да намерите в кръчма и надали някой ще остане жаден.

Цените не са това, което бяха преди години, логично, но в Кандахар все още можете да се нахраните предостатъчно за около 50-60 лева за двама.

Колкото до обслужването: ако успеете да се сприятелите с човека, който се грижи за вас, бъдете сигурни, че имате верен приятел и вие – не просто някой, който слага чинии пред вас.

Посещението в Кандахар е част от социалната рутина за много софиянци, за пристигналите отскоро в града препоръчваме мястото като едно от малкото вкусни в София. Въпросният приятелски кръг, и в известен сисъл “клубна” атмосфера, си важат и до днес. Затова тук резервацията е задължителна. Дразнещото на Кандахар, и нещо, което няма как да бъде избегнато, е рискът да стоите в едно помещение и да се храните заедно с някои крайно неприятни хора, в най-честия случай – политици, но е логично да се предположи, че точно този тип храна ще апелира най-успешно към кулинарната култура на последните и за това Кандахар няма вина.

Ресторант „Кандахар” е на бул. Евлоги Георгиев 4, тел.: 02 865 25 35.

SkaraBar/СкараБар

Любимата на милиони хора по света кухня – на скара – през последните шест години е умело превъплътена като цялостна и завършена концепция за хранене в заведенията “СкараБар”. За незапознатите е редно да отбележим, че идеолог на проекта за Скара-та е Станислав Раковски, вероятно известен на някои с неговия вече несъществуващ (по наше мнение легендарен) ресторант “Отвъд Алеята зад Шкафа”.

За разлика от предишния му опит, сегашните заведения, първото от които в сградата на театър “Сфумато”, а второто – на ул. „Бенковски”, демонстрират изцяло нова и различна посока в развитието на храненето в България. Дизайнът е изчистен, леко индустриален, светъл и непретенциозен, не липсват оригинални решения и хрумвания, не липсва и корпоративна идентичност.

В края на 2014 беше открит и трети Скарабар – на ул. Николай Ракитин, в сградата на Бизнес Център Полиграфия (от своя страна част от помпозния Полиграфически комбинат на Цариградско шосе). Може би най-голям като вътрешна площ от трите заведения, абсолютно изчистен като дизайн (със снимки на панелки) и с тераса, която е спокойна, закътана и сенчеста.

Попитайте един средностатистически българин какво бързо, лесно и вкусно обича да яде и отговорът няма да закъснее: “Нещо на скара”. През годините на прехода в политически, социален и кулинарен аспект, с навлизането на съвременни технологии в месопреработването, както и с промяната в консуматорското поведение на българина, представата за скара в главите на редовия консуматор е била и продължава да бъде силно деформирана, до степен до която истинския вкус за месо е загубен.

Сериозен старт в биографията на Скара-та беше заявката за приготвената на място кайма само от месо, подготвено от Ивайло Пенев от “Тандем”- Попово, че вината селектира Яна Петкова, че наденичките са на Андрю Соурей, а бакалията се взима от еди-кой си търговец (всичко това изброено в менюто). Далеч от всякакво лошо чувство, се питаме: “Длъжни ли сме да знаем кои са изброените хора?”. Не ни разбирайте погрешно, няма нищо лошо в това да заявиш произхода на стоките, които влагаш или че някой подбира специално вината за едно заведение. Напротив, на много места по света това е препоръчителният минимум и затова ни е трудно да определим дали тези факти повече ни натъжават, отколкото да ни радват.

Continue reading