Carnivale

Като често се случва, nomen est omen и описващият себе си като funky gastrotaverna Carnivale е шарен карнавал, на който целта е всеки да намери нещо за себе си.

Мястото е гръцко, но е трудно да се определи какво точно е: таверна, ресторант или шиша-бар, място за храна за вкъщи или място за консумация на място, място за „домашните кюфтета на мама“ или за стекове, за узо и ципуро или за претенциозна винена листа. Единственото нещо, което е сигурно в Карнивале, е това, че е мястото е скъпо.

Намира се в кв. „Иван Вазов“ на бул. „Витоша“ 190, до Южния парк, в един от тези апартаменти, преустроени в заведения, в които се качвате по стълби един етаж над кота 0 и които никога не могат да бъдат нищо друго, освен апартаменти, преустроени в заведения – с ниски тавани, липса на дневна светлина и странно разположение на пространствата. Не можем да виним собствениците на Карнивале за българските беззакония, разбира се, но това, което се набива в нашите очи е, че за над 7 години работа ремонт така и не се направи в таверната и клиентите продължават да седят на черни масивни мебели и маси, подходящи за квартално кафене отпреди 20 години.

И именно този дисонанс между интериор и всичко, което следва е объркващ за нас.

В повечето случаи клиентелата знае къде отива – защото Карнивале имат общо над 20 К последователи в социалните медии и собственикът на мястото – Янис – е неуморно в светлините на социалните прожектори.

Менюто на Карнивале е типичното за една гръцка таверна, с безспорно голям избор, макар и в една определена посока – месо (и картофи). Дотук прекрасно, проблемите започват с внушението, което изписването на менюто създава, а именно за нещо луксозно, което иде да оправдае цените. А лукс в Карнивале няма. Акцентът е върху „наше“ и „домашно“, като не спорим за първото, но на второто, според нас, мястото му не е в ресторант. Домашно ли е или приготвено в ресторант все пак? Домашното по-добро ли е от ресторантското? Ако да, защо го четем в менюто на ресторант, ако не – защо го споменаваме?

Групите в менюто (без претенции за изчерпателност):

– „Нашите хлябове“ – гръцка пита, фокача, солети (крицини – за 11.00 лв.), бриош питки ( 2 на брой за 10 лв.). Който приготвя фокачата е добре да мине на урок при някой можещ повече, защото наподобява заводски хляб – прекалено пухкава.

– „Нашите млечни продукти“ – фета, гравира, мецовоне и т.н. Има от козето микрасиатико и атонитико (от Атон) и за тях слагаме голяма златна звезда на Карнивале, защото гръцките сирена са топ, но никой в София не предлага малко известните видове. И тук няма прошка – 200 грама за средно 26 лева, но поне 200 грама сирене са достатъчно и човек може да сподели порцията с компанията.

– „Нашите домашни сосове“ (кое прави дзадзикито „сос“?) – тарама, мелидзаносалата, скордаля, хумус, тирокафтери, дзадзики, мистериозният сос на Карнивале, платото на Мама с домашни разядки – тук мистерия няма и вкусовете са ясни на всеки българин, който през последните десетина години е стъпил в съседна Гърция. Някои от разядките са приготвени добре и с балансирани вкусове, при други балансът избягва в посока на прекалено много чесън или воднистост. Клопката е „Платото на Мама“, където имаме двойна атака не само с домашното, но и с фигурата на майката. За 17 лева.

– „Нашият пресен и домашно приготвен гирос (сувла)“ – гиросът на Карнивале беше прекрасен преди около две години – сочен и вкусен. Сега е просто със 150% по-скъп от останалите в София. Дори да беше от месо от свободно гледани животни, а той не е, трудно би могла да се обясни цена от близо 30.00 лв. за гирос.

– „Нашите основни ястия“ – тук винаги е била мъглива територия, но сега нещата започват да приличат на лека обида:

– сувлакито са 3, обикновено абсурдно сухи, шишчета с гарнитура… с хляб и кетчуп, понякога може и лук – 28.00 лв.

– пастата от детството е написана така объркано – „с кайма на бавен огън и мерло, сезонни зеленчуци, фета“ – че не се знае какво точно ще дойде. Поздравления за гръцките деца, ако са им давали паста с алкохол в соса и ако техните родители са имали 27 лева за една порция.

– „Кокинисто“ – телешката яхния с орцо/орзо/ордзо тук е плътно, вкусна и ароматна, но, за жалост, дори най-евтиното за приготвяне ястие се предлага смело за 34 лв.

– Мусака за 31 лв. – гръцки тертип с малко дзадзики. Вкусна. Тук скачаме направо на Атински цени – две столици сме все пак.

Continue reading

Fake French

Fake French се намира на мястото на бившето Bistrello – на софийската централна улица „Княз Борис“I, на номер 66, близо до пресечката с „Неофит Рилски“ и до църквата „Свети Георги“.

Колебанията на Bistrello дали да бъде ресторант или бистро приключиха със затварянето му и с отварянето на място от нов вид и с ново име, което няма съмнения, че е бистро, което се прави на ресторант. Отново водеща, даже по-водеща отпреди, фигура е Владимир Тодоров, възпитаник на кулинарната академия „HRC“ и междувременно лице на няколко бизнеса в София.

Името е шумно – Fake French – и към 2025 година това е може би единственият ресторант в София, за който е необходима резервация поне две седмици предварително, който работи само вечер и който има seating часове – от 19.00 до 21.00 и от 21.00 до 23.00 часа. Фейк Френч има огромна маса последователи в социалните мрежи и активно присъствие в тях. Няма уебсайт и ако някой иска да види менюто, да си запази маса или да разчита на Гугъл мапс.

Струва ни се удачен подход да разделим впечатленията ни за това място на кое е French и кое е Fake.

FAKE:

– това, че ястията са написани на френски език, не означава, че са френски. Beignets au persil (магданозени кюфтета), Salade de tomates du gardin (салата с градински домат), Sallade Allard (зелена салата от маруля) са само някои от многото примери в менюто, които карат изкушеният кулинарно посетител да се чувства сякаш си поръчва „Grilled old man from Bansko“.

– идеята че нагъчканите маси са френска работа. Може би, но в туристическите кафенета на Париж. Масите са изключително близко една до друга и представляват сериозен дискомфорт за клиентите. Създава се впечатлението за печалбарство, а не за френска работа.

– персоналът – в началото, веднага след отварянето на Фейк Френч, можеше да се каже, че персоналът е бърз и ефективен, дистанциран, но учтив. Успехът на мястото затвърди обаче някаква тяхна идея, че е обосновано да бъдат груби и винаги прави. Сериозен минус на мястото.

– идеята някои ястия да се „приготвят“ на масата пред клиента – масите са миниатюрни, купите – огромни и ако си поръчате например салата „Цезар“ (докато я имаше в менюто, беше една от най-добрите в града), сте обречени да гледате сътрапезниците си над огромна порцеланова планина, а чашата ви за вино да няма къде да отиде.

– виното – редовно се случва да няма поне 2 до 3 позиции от менюто и ако сте малко по-любопитни, голяма част от времето ви от т.нар. seating може да мине в питане „има ли, няма ли“. Not French at all.

FRENCH

Continue reading

Osteria Tartufo

Остерия Тартуфо е символ за италианския ресторант така, както го разбира България – като луксозна пицария.

Тартуфо се намира в стара софийска къща на ул. Христо Белчев, в която се помещаваха толкова много ресторанти, поне два от които италиански, че публиката вече даже и не се пита какво има там. Атмосферата вътре е уютна по този рустикален начин, по който българинът си представя, че изглежда италианския ресторант и ако не сте идвали тук, това може да ви заблуди, че мястото е непретенциозно и евтино. Има и зимна градина, в която да се пафка на воля, но има и една от най-хубавите софийски градини, така че ако Тартуфо бележи точки в няколко отношения, първото е градината.

Менюто е доста голямо, но изненади в него хем няма, хем нещо може да ви се стори изненада, а пък после да разберете, че не е. Салати, антипасти, ризото, паста, пица, основни и телешко и свинско от витрина за зреене на месото. Тартуфо иска да знаете, че се старае: в менюто ви уведомява, че за ризотото използва само най-качествения ориз „Карнароли“, че тестото им за пицата зрее минимум 48 часа, че всяка паста може да се замени с безглутенова, което намираме за най-малкото приятен жест.

Салатите са предимно италиански: панцанела, капрезе, много вариации на бурата (интересна е пълнената с трюфел бурата), горгондзола с круши, много приятна българска салата с рагу от печена чушка и патладжан (лютеница?), артишок с печена чушка, маслини, чери домати и сирене, което по меню трябваше да е прясно, но не беше.

Ако не ви се яде тесто и питате за обедно, ще ви насочат към това, което Тартуфо са нарекли брънч или към яйцата:

– три вида Бенедикт – с прошуто, с панчета, с мортадела с трюфел и с маринована сьомга и аспержи

– бъркани яйца – с трюфел, със салсиче или под формата на фритата със сирене и зелен лук.

– има и панини с различни пълнежи – с мортадела, моцарела фиор ди лате и трюфел майонеза, с патладжан, трюфел и прошуто кото, и капрезе с домати моцарела

– има и аранчини – сицилианските кълбета от въглехидратен екстаз от сварен ориз, в случая с пълнеж от скаморца, панирани и изпържени, върху доматен сос и поръсени с пармезан.

При ризото и паста има доста да мислите, ако  не знаете какво ви се яде: с месо, без месо, с морски дарове, с трюфели, с манатари. При пиците положението е подобно: от класиката Маргарита (на доста прилична цена тук), през варианти със сирена, с пикантни или не толкова салами, спек, прошуто и прошуто кото.

При основните има по едно от вид, като даже имат и Турнедо Росини – говеждото бон филе с гъши дроб. Пиле, лаврак, сьомга, поркета, капоната (леко унилото утешение за вегетарианците). В графа „Dry Age“ има говеждо бон филе и два-три вида стекове, както свински котлет и врат от малко по-така порода. Доста приятни гарнитури – аспержи, печени зеленчуци, печен картоф или микс от салати. Има и барбекю, което е изнесено в отделно дневно меню.

Панакота, тирамису, сицилиански каноли – предвидимата скука е леко освежена (панакотата е с виолетки).

Цени – в никакъв случай ниски. Салати – от 15 до 28.00 лв., ризото от 17 до 28, паста от 15 до 26, пица – тук даже имаме ок цени – от 13.00 до 20.00 лева, основни от 16 до 60 лв. (за желаещите да получат холестеролен шок от комбинацията между говеждо и гъши дроб и очевидно не страдащи от морални скрупули относно добиването на въпросния дроб).

Тартуфо има голяма и някак си странна винена листа с над 20 вида просеко и български и италиански вина. Има какво да се избере и то на съвсем прилични цени: на 36 до 49 лева вече имаме добро вино на масата. Не особено приятното е, че на чаша е нещо без име (бяло/розе/червено), но пък качеството му беше приемливо. Има и Бира Морети, разбира се и каквото още се сетите, че ви се пие.

Като цяло обслужването беше ок – ненатрапчиво и ефективно, нищо че на готвача в отворената кухня му личеше колко не иска да е тук в този момент.

Остерия Тартуфо е толкова недразнещо и средностатистически невълнуващо място, че направо да ти се прииска да отидеш там. Менюто е замислено с повече амбиция, отколкото показва приготвянето на храната, но реално, ако не си просто в заядливо настроение, няма за какво да се хванеш. Аранчините бяха перфектно сготвени (и оризът, и панировката) и толкова без душа, че започваш да се чудиш дали не ги взимат замразени отнякъде. От друга страна, печената на място и овкусена чушка за салатата с артишок е прекрасна. Ризото с аспержи, романеско и тиквички искреше с ярко зеления цвят на правилно приготвения зеленчук, а пицата е вкусна, без да вълнува кой знае колко. Пастата също може да се появи в леко безвкусен вид, въпреки апетитно описание на продуктите в нея. Карпачото може да е все още замразено, идвайки на масата, яйцата Бенедикт и месата са приготвени добре.

Общо взето, клиентът е изложен на милостта на готвача – типична за България ситуация, която говори за не особено висок професионализъм. Може би затова болшинството клиенти в Тартуфо е на пица, защото смята, че там може да се объркат най-малко неща.

Истината е, че порциите са големи и менюто е изпъстрено с луксозно звучащи италиански продукти като моцарела фиор ди лате, мортадела с трюфел, панчета, поркета, салсиче, горгондзола, прошуто Сан Даниеле и т.н., така че Тартуфо винаги ще има своята клиентела и по всяка вероятност ще бъде част от ресторантьорската сцена в София още дълго време.

Остерия Тартуфо е на ул. Христо Белчев 32, в Инстаграм и Фейсбук.

Cinecitta Osteria Italiana

Cinecitta Osteria Italiana е прекрасен пример за това как някой може да работи добре, качествено и успешно, без да е необходимо да, любим израз, опищява орталъка с това каква е житейската му философия.

Философията на Чинечита е професионализъм, ясна представа за това какво и как иска да постигне бизнесът, както и че иска да получи съответното възнаграждение за това. Таргетирането на публиката на ресторанта е толкова добро, че на моменти можете да се запитате дали той все още съществува, тъй като рядко ще прочетете за него или ще видите някаква реклама.

А Чинечита не само съществува, но и, скрита на ул. Кумата в Бояна, гледа отвисоко на мнозинството софийски ресторанти. Името на ресторанта е филмовата препратка между най-известното римско студио за филми – Cinecitta – и близостта на ресторанта до нашето, софийско – Ню Бояна Филм Студиос.

Чинечита е много класически италиански ресторант – с бели покривки и платнени салфетки – и е важно да се знае, че не е замислен да бъде за всеки, а за богатите и редовните клиенти, от които заведението има достатъчно, така че дали вие, като нови клиенти, ще го харесате няма значение за собственика на този етап. Padrone di casa е италианец, който в по-голямата част от времето смята, че е заточен в Източните земи на Римската империя, наказан да цивилизова варварите и често се държи по съответния начин. Чужденците са посрещани тук много по-топло, отколкото местното население, но и това си има своето обяснение, особено ако си се фокусирал върху тези клиенти от местното население с определени физиономии, коли, маниери и възпитание.

Когато всичко е наред с Доменико Фабиано, и с подредбата на планетите, си личи, че се пипа с професионална ръка: продукти, техники, рецепти, ястия, посуда, винена листа  – всичко е на ниво. Обслужването – също.

Менюто е изградено по класическата италианска схема, смесена с тази част от българската, без която не може – салатите. Освен тях имаме супи, антипасти, прими (тук търсите пастата), ризото, рибни, месни, вегетариански и вегански ястия и десерти. Селекция от премиум говеждо месо е изнесена отделно, защото това си остава най-добрият начин да поискаш много пари за храна сред определени клиенти. Има и пица и даже това не са най-скъпите пици в София.

Ястията звучат така: супа с телешки опашки, веган стек от батат, лингуине със заешки кюфтета, салата с опашки от раци, аранчина с конфитирани охлюви, ризото с трюфел, лаврак по Месински, руло от заешко месо с патешки дроб, Фаво ди миеле. Безспорно апетитно.

Continue reading

Октопод по софийски или джентрификация в пълен ход

Не може да не сте чували за джентрификация или gentrification на английски. Идва от gentry – дума, с която исторически са обозначавани хора с по-висок социален статус. В актуалния си контекст думата се популяризира за първи път от британската социоложка Рут Глас през 1964 година, в смисъла на нахлуването на буржоазната средна класа в работническите квартали на Лондон.

Общо взето, макар и противоречива тема в урбанизацията и градоустройството, джентрификацията е неизбежна и няма да остане квартал в София (освен малцинствените може би, но никой не знае какво ще му хрумне на тукашния хипстър), който да не се промени от притока на по-заможни хора и бизнеси. И наемите ще се качат, и хлябът няма вече да е левче, и нищо вече няма да е същото. Ние сме стари, вече и буквално, софиянци, които живеят в един такъв квартал от повече от 20 години и много се забавляваме на това как провинциални хипстъри се дивят на статуята на титана на ул. Будапеща. Лошо няма, доживяхме някой да се снима и на нашите улици.

Както може би разбрахте става дума за част от центъра на София – тази „под Дондуков“, известна на някои като „старата еврейска махала“ или това кокетно каре заключено между булевардите „Васил Левски“, „Сливница“, „Дондуков“ и „Мария Луиза“ (може и до Женския пазар да стигне в нечии представи). Частта, в която допреди 15 години освен пациентите на психодиспансера и обитателите на комуналните квартири, нямаше кой знае какво друго да видим или, да си дойдем на думата, да хапнем. Братя Хлебари, за които сме писали, и за които ще актуализираме поста си, бяха едни от първите хипстъри, които отвориха бизнеса си тук, но се уплашиха и избягаха към затворен комплекс в част на Софийското поле, където преди десетки години децата, обвързани с червени връзки, ги водеха да бият камбани и която вече си е част от София. Хардкор „БюфетЪ“ бяха другите и те ще стоят на бойното поле, докато слънцето изгрява.

И още едно отклонение, с ваше позволение; да си изясним тази работа с хипстърите, за да не стане като онази с джендърите. В началото, около 1940 година, тази дума обозначава джаз музиканти и фенове, които са били много „hep” или в крак с нещата. През 60-те на 20 век нещата преминават към модата, а през 90-те твърдо описват една определена градска субкултура, състояща се от млади и образовани бохеми, населяващи джентрифицирани квартали и противопоставящи се на статуквото в музика, култура и изобщо мироглед. В началото на 21 век обаче хипстърите са много повече хора, които толкова много се стараят да се отличава и вярват, че са различни, че накрая стават еднакви. „Алтернативният“ им вкус вече е масов и малко започва да намирисва на леко отегчителна снобария.

Завиваме към карето около пожарната на София, където хранителни и други пипала е пуснал хипстърският октопод, пред който с лицето си застава известен софийски рекламист. Дали и с парите си, не знаем, а и все пак лицето е това, което се вижда, така че не виждаме смисъл да дълбаем. На този етап октоподът сякаш иска да изгони всички други от квартала, но все още не му се дават. Ето и главните действащи лица към 2023 година, тъй като всеки втори месец изскача нова придобивка в групата на различните:

1. &хляб – старата баничарница до Пожарната се предаде (никога няма да забравим баничките им със синьо сирене) и на нейно място дойде „енд хляб“. Още името показва, че мястото не е тук, за да обслужи вас, а вие – него. В неделя и понеделник не работи, нито преди 09.00. Хлябът е с квас, не може да бъде друг  – два-три вида. Има и Pain de mie (Пан де Ми) – френският бял и леко по-влажен вариант на хляба за сандвичи, обикновено продаван нарязан във Франция и с една идея по-сладък. При хлябовете трябва да кажем, че &хляб до известна степен замести Братя Хлебари и тъй като публиката за квасен хляб в София, къде волно, къде без много да иска, се увеличи, тя има откъде да се снабди с такъв хляб в квартала. Вкусът е интензивен и премерено кисел, т.е. поносим и за по-умерените фенове на кваса, консистенцията – средно жилава. Често хлябовете са с прекалено големи шупли и твърда, понякога изгоряла кора. Някои хипстъри обръщат града, за да намерят точно такива хлябове, но пекарите във Франция, Германия и Австрия са леко озадачени. Хлябът им общо взето е една такава сетивна златна среда, към която нямаш забележки.

Има и кроасани, които са наистина добри – въздушни и хрупкави и с различни вкусове. Има и кубчета-кроасани с крем вътре. Препоръчваме.

Това, върху което мястото се кълне са неговите canelé или канлета – френския печен сладкиш, във формата на цилиндър или готварска шапка, с много яйчен жълтък, ароматизиран с ром и ванилия, който има хрупкава, карамелизирана кора и нежна сърцевина. Идва от Бордо във Франция, където има много остатъци от жълтъци, поради факта, че винената индустрия, която е огромна там, използва нечовешко количество белтъци за избистряне на вината си. Вкусни са канлетата на &хляб. Ако имат проблем, то той е в печащия ги. Или това са различни хора, или е един, но често в различно настроение, защото се случва понякога да са изгорели, а средата им – сурова.

Имат и много добри сандвичи, някои от продуктите за които взимат остреща, което ни води до следващата станция, а именно:

2. Сезон – плод и зеленчук.

Корекомът (направи справка в нета, ако не знаеш какво е това), както му казват съседите, е магазин за плодове и зеленчуци от регенеративна градина, отново с участието на собственика на всичко изброено дотук, от малки ферми и за бакалски стоки от занаятчийски марки – сол, сирена, оцет, рибни, брашно, леща, боб и т.н. Внасят си лимони, авокадо и зехтин от остров Крит и второто е може би най-доброто в София, третият – по-скоро приличен. Рибните консерви са чудни, както и оцетите им. Някои неща са прекрасно вкусни и чисти, като домати, чушки, картофи и гъби например, други са също с добър вкус, но смятаме, че да искаш да предложиш глава карфиол на българин за цената от 17 лева е като да си просиш боя и просто чакаш да видиш на кого ще му стиска.

Има и вина, но нищо прозаично, а само т. нар. натурални или оранжеви вина за хипстъри с мустаци, или женски еквивалент – плетена шапка, карирана риза, татуси, бели чорапи и много винтидж и втора ръка. Подобно на IPA бирите, това са напитки, които поставят под съмнение всички разбирания на т. нар. нормален потребител за вкусно и приятно и той с радост ги оставя на борещите се срещу статуквото.

Ние пазаруваме от Сезон. Предимно неща, за които не трябва да се оставя половин месечна заплата и ни е доста вкусно.

Continue reading

Космос / Cosmos

Ресторант „Космос“ съществува от март 2016 година на софийската улица Лавеле, една от най-закътаните и кратки улици в града.

Космос се намира в бившата сграда на Винимпекс (някогашното соцдружество за износ на вино) и по-точно там, където винаги е имало ресторант – сумрачен, мухлясал и миришещ на разлято върху килими евтино вино в миналото; блеснал като космическа станция в настоящето.

Космос е третото дете на любителите на соц-а – собствениците на Ракия Ракета Бар, бар Спутник и Фабрика Дъга. Тук изхвърлянето е подобно на „Камбаните“ (по-младите и незапознатите да потърсят в интернет информация за езтотерично-комунистическия монумент): инвестирани са средства като за проекта на живота. Помещението е ремонтирано до неузнаваемост и цялото пространство, което се криеше във „винарната на Винимпекс“, изведнъж става видно. Вместо мрак, сега има въздух и светлина. Дизайнът е сериозно постижение и като концепция, и като изпълнение. Голямо браво за напредъка на архитектите от студио Funkt, които правят заведенията на същите собственици от самото начало. Приятно е да седнеш на такова място в нашия, уви, леко провинциален в дизайнерско отношение, град.

Космос има ресторантска и барова част и веднага казваме, че барът е особено приятната му част – уютна и с добри коктейли. Не само, типично по американски, можете да изчакате масата ви да бъде приготвена, но и можете да прекарате приятна вечер само на бара. В Космос идвате все пак за ресторантското преживяване, така че продължаваме.

Кухнята е отново в стила на соц-а, но менюто трябва да интерпретира българската кухня по „космически начин“, както казват самите собственици. Амбициозна задача, като се има предвид стиловата постност на т.нар. българска кухня. За тази цел те стартираха с главен готвач с подобна на тяхната амбиция – Георги Бойковски, чиито ястия звучаха така:

– Пащърнак, юзу, прах от лешници, кръмбъл от черен кимион, тапиока с кокос, черен сусам, чипс от пащърнак, въздух от моркови (тук се иска малко повече лексикална грижа, защото на български въздух от нещо означава… нищо);

За щастие Георги Бойковски вече не е в Космос и нещата са по-скоро в посоката на мътеницата, крокмача, овчето кисело мляко, пуканата чушка, Балканската пъстърва и агнешкото по Гергьовски, разбира се, “повдигнати” с тогараши, върбинка, ванилово масло и подобни, в космоса сме, все пак. Има и дегустационно меню в 5 степени, което е в месен (133 лева) и във вегетариански вариант (122 лева). Придружено или не от напитки (pairing). Дегустационните менюта са добър избор за чужденци, които да се запознаят с вариант на българската кухня.

Continue reading

Atelier Food & Wine

Atelier Food & Wine е част от кръга заведения, появили се през последните десетина години в района Оборище – Шипка – парка Заимов, които допринасят за това централната част на града да заеме полагащото й се кулинарно място в ежедневието на софиянци.

Дълги години магазин – за спортни стоки, ако не бъркаме, след това, и за кратко, магазин за хранителни стоки и вино, през 2013 ресторант с името „Atelier Food & Wine” отвори врати на ул. Проф. Асен Златаров 16.  Собственици, или управители, но във всеки случай лица на Atelier пред обществеността, са хората от вече несъществуващата “Вила Арте” в с. Лозенец, т.е. певицата Белослава и нейния съпруг. Концепцията е тази на бистрото, т.е. не особено сложна кухня, вино, топъл, уютен дизайн, изобщо място, през което да се отбивате често.

Ако минете покрай Atelier, ще поискате да влезете вътре – просторни светли прозорци, бяло-черни плочки на пода, въздушни и топли дървени конструкции, много снимки, много книги, кани, вази, свещници или както би казал народът: много нещо.

Както е заложено в концепцията, кухнята на Atelier се движи в границите на бистрото и предлага цялата гама: салати, предястия, сирена & колбаси, основни, десерти, както и обедно меню. За разлика от другите заведения с подобна концепция в района – Pavillion 37 и 33 Gastronauts, рецептите предават гледната точка на български готвач за френското бистро, но, за съжаление, отпреди двайсет и повече години. Кулинарията е бързо променящ се калейдоскоп от вкусове, тенденции и често – техники. Не е необходимо всички да сме почитатели на молекулярната кухня, но или бягаш напред, или се обръщаш назад, но към дълбоките си корени, а не оставаш вкопан в най-скучната, без идеи, въображение, но комфортна за готвачите зона. Точно там се намира Atelier с рецепти като салата от рукола, моцарела и чери домати, пилешки хапки панирани в сусам, свинска пържола с грах и плато с колбаси, в което има подозрителни от здравословна гледна точка месни продукти. В тази зона ресторантите смятат, че могат да дадат мини-принцеса, наричайки я „Брускета-принцеса“, в тази зона ресторантите смятат, че патешкото магре с кестени е кулинарното им попадение за сезона.

Всичко това би могло да бъде простено, ако храната беше приготвена с познание, грижа и душа: свинската пържола с грах е ултимативната comfort food за българите, а добре приготвеният картофен огретен може да постави картофа в качествено нова светлина. За съжаление, това не е случаят тук и след над десет години работа, за Atelier може с увереност да се каже, че подобно на Pavillion 37, но в много по-голяма степен, мястото експлоатира силата на местоположението си и често предлага на клиентите си озадачаващо изпълнение на кухня и персонал: неовкусени салати, сурови меса (които не са говеждо), безразборно нахвърляни в чинията ингредиенти, бавна и некоординирана работа на кухнята (едновременно издаване на предястия и основни ястия), арогантен персонал.

Continue reading

Pavillion 37

UPDATE

Към края на 2025 година Павилион 37 е в ръцете на нови собственици, които са подчинили концепцията изцяло на обслужването на тази демографска прослойка, която живее или идва около/на ул. Оборище и която може да бъде наречена само по един начин: мутри. На масите има звънци, с които мутро-жените викат сервитьорите. Надали може да се намери по-откровен и целенасочен начин за девалвиране на бранша.

Pavillion 37 е на софийската ул. Оборище – улицата, подслонявала някога цвета на нацията, а днес – престъпници от всякакъв род и вид, но все още олицетворяваща абсолютно централния център на столицата.

С появяването на Pavillion 37 през април 2011 кулинарният ландшафт на улицата промени oкраската си и доскоро вегетирали и дори заплашени от затваряне кулинарни рядкости като съседната сладкарница като че ли поизправиха рамене, поотупаха се и се впуснаха отново в боя.

Какво толкова направи Pavillion 37? Ремонтира местното свърталище на хлебарки, известно в продължение на дълги години като „китайския на Оборище” до неузнаваемост и го закопча отвсякъде с метални обшивки и нитове по подобие на Айфеловата кула. Сложи италиански камък на пода и илюстрациите на Ясен Гюзелев от „Алиса в страната на чудесата” по стените (които понякога може да ви се стори, че надничат малко призрачно в чинията ви), изнесе маси на тротоара. Започна да пече закуски и хляб, които да продава на целия квартал. Напомни, че виното е основния придружител на храната и че няма нищо по-прекрасно от чаша вино в края на работния ден.

Малко по-конкретно: храната в Pavillion 37 е замислена да затваря кръга между домашна кухня, бистро и деликатесен магазин. Павилионът стартира рано сутрин, в 8.00 ч., със закуски – баници, мекици, пържени филии, бухти.

Следват обедните предложения, в които има салата, супа, две-три предястия, четири-пет основни и два десерта – повече от щедър обяд. Добре е, че винаги има едно или две вегетариански ястия между основните, защото месото не винаги е предпочитан избор за обяд. Рецептите са в стила на добрата бистро-кухня: булгур с маслини и стафиди, шпикован свински врат с печени картофи, дип с пушена скумрия, каперси и кростини, пилешко бутче със зеленчуци, батат и естрагон и т.н. Обядът е добре посетен, тъй като това е все пак абсолютният център на града и хора винаги има.

За пропусналите обяда има основно меню с достатъчно салати, хумуси, брускети и други леки ястия, докато към 19.00 не се появят вечерните предложения за деня. Те звучат малко по-сериозно от обедните, които все пак трябва да бъдат приготвяни бързо и просто, и покриват повечето групи продукти: риба или морски дарове, меса, вегетариански ястия.

През целия ден можете да закупите хляб за вкъщи, който се пече на място.

Готвачите на Pavillion 37 се сменят толкова често, колкото на повечето софийски заведения и това си личи по качеството на приготвяне на храната. Тук то се движи по тесен ръб и може би си мислите, че това е недопустимо за заведение, в което една вечеря за двама с бутилка вино лесно скача над 100 лева. За годините на съществуването му обаче стана ясно, че нищо не може да бие местоположението: дали храната понякога е откровено слаба, а сервитьорите – абсолютно неадекватни, няма значение – нито потокът от хора спира, нито цените падат. На улица Оборище на ресторантьорите са позволени неща, които на друга улица надали биха били възможни.

В защита на Pavillion 37 трябва да кажем, че желанието го има – този, който изготвя менюто със сигурност има вдъхновение, въображение и желание, остава и изпълнението да го догони. Концепцията за отворено през целия ден място, през което можете да минете за хляб, закуска, чаша вино или вечеря е прекрасна – тук също остава изпълнението да догони замисъла. Трябва една идея повече ангажираност. Например, ако предлагаш испанската закуска с тост, хамон и домати, то испанската кулинария, а отскоро и Юнеско (което е обявило тази закуска за световно културно наследство) казва, че хлябът е обикновено бял, препечен, доматите са настъргани, може да има, може да няма маслини и задължително се сервира зехтин към закуската. Не може да даваш доматите нарязани на кубчета – не само е кулинарно светотатство, а и повече работа.

Виното е едно от добрите неща в Pavillion 37, които пресоналът просто няма как да провали. Листата е интересна и с немасови вина, цените са дотолкова прилични, че винаги можете да намерите вино, което да не хвърли месечния ви бюджет в смут.

Другото добро нещо в/на Pavillion 37 е, че той е в противовес на хипстърията, която е заела околността (отсрещният ХлеБар, близката Фабрика Дъга и съвсем наскоро отворилата и също така намираща се отсреща Старата госпожа) и приютява хората, които не искат да пият крафт-бира или айрян и не искат да ядат мекици, пържени филии и бургери през 24 часа от денонощието.

Pavillion 37 се намира на ул. Оборище 37 и тук.

Da Massimo

Da Massimo е малък семеен италиански ресторант, намиращ се в близост до Арена Армеец. Решението да развиеш бизнеса си на територията на автомивка е най-малкото смело, но засега то е и успешно, защото клиенти в ресторанта не липсват и резервациите са задължителни.

След като сте открили ресторанта и сте научили нещо ново за София, като например че съществува булевард с име „Асен Йорданов“, попадате в нещо средно между барака и магазин, което по всяка вероятност е изпълнявало функцията на последния към автомивката, до която е залепен в момента ресторантът. Направено е максимално възможното, за да се придаде уют на мястото и въпреки някои обективни пречки, като плочките на пода, чувството, което се създава у клиента е, че влиза в италианския ресторант на ъгъла: дизайн няма, има маси, столове, покривки и разни предмети по разни рафтове, но всичко това е в реда на нещата, уютно е и това очакваме. В Da Massimo има и витрина с вино, и витрина с риби.

Da Massimo предлага домашна тосканска и умбрийска кухня и в менюто могат да бъдат намерени всички основни групи ястия, които очакваме от един италиански ресторант: антипасти, паста, риби и морски дарове, ризото, месо и десерти. Набляга се сериозно на фактите, че се работи само с най-добрите продукти, които се внасят директно от Италия и че всичко се приготвя с грижа и старание от мама Карла и екипа й.

Първият факт ни кара да се сещаме за вица с казаните в ада, които се охранявали от дяволи-пазачи, за да не избяга някой, само българският нямал пазач: подобно е положението е и с италианците в чужбина. Те обикновено не уважават това, което вършат или произвеждат други италианци в същата страна, а през цялото време натъртват, че те и само те имат/предлагат/внасят най-доброто. Логично, защото след това ще ви потърсят съответната цена за тази ексклузивност.

Вторият факт – за кулинарното превъзходство на мама Карла – ни кара да се чувстваме като в детската градина, където ни се внушава да стоим тихи и мирни, защото ей сега ще ни се открият тайните на света. Не е съвсем така: нито българите са тези кулинарни диваци, които бяха преди 20 години, или поне диваците не са болшинство, нито мама Карла готви на ниво по-високо от рутинирана домашна кухня.

След многобройни посещения в Da Massimo, можем да заявим, че какво ще получите в чинията си се подчинява на много важна подробност и тя е настроението и желанието/способността за работа на екипа. Дали доматеният сос за пастата ще бъде сготвен според правилата или ще е смес от кисели домати и суров лук, дали манатарките ще бъдат задушени правилно или върху брускетата ви ще тече вода от тях, дали ще имате достатъчния брой скъпи морски дарове в пастата или в платото или не и т.н., и т.н. – всичко това може да бъде различно от чиния до чиния.

Но поред:

– Антипасти: брускети и плата с меса и сирена. Повечето са 5.50 за три филийки хляб – с пастет, с манатарки и с чери домати, но има и такива с трюфели и яйца с трюфели за 16.50 лв. за 2 бр. Тук всеки решава дали да поръча или не, но ние намираме брускетата с манатарки, чесън и магданоз (когато – виж по-горе) за чудесна като вкус.

Continue reading

Nikolas 0/360º

На супер централната и едновременно с това супер закътана софийска улица Райко Даскалов, зад градинката „Такев“, преди доста години беше направен първият опит за заведение с индустриален дизайн и с азиатска кухня (странно защо с името Brasserie). И двете прекрасни, но явно изпреварили времето си и съответно – с кратък живот. Няколко заведения се наместваха на мястото през годините, докато през пролетта на 2016 на адреса не се появи Nikolas 0/360º.

Nikolas 0/360º носи името на създателя и главния готвач на ресторанта: Цветомир Николов. Да наречеш нещо на себе си иска кураж, самочувствие или его, а може би и комбинация от трите. Професионалната биография на Цветомир Николов звучи богато, макар и леко бегло. Това, което със сигурност може да се каже е, че той беше навсякъде из медиите през последните една-две години, т.е. за известността на личността и предстоящото ново място в града бяха положени достатъчно усилия.

По отношение на интериорния дизайн Nikolas 0/360º взима умното решение да смени изцяло стила, палитрата и настроението и в момента усещането е за светлина, въздух и лекота. Дърво, стъкло и пастелни тонове създават чувство за уют още с влизането, което е рядкост в София. Има отворена, но не и съвсем открита кухня, така че любопитните могат да гледат, а незаинтересованите да бъдат оставени на мира.

Менюто в Nikolas 0/360º показва авторски подход и претенция за по-висока кухня. То е кратко, да не кажем, че това е първото място в София, на което дори ни се струва прекалено кратко, но лошо и в това няма.

Салатите са четири, например „Салата от нахут, смилянски боб, чери домати, мента, чушка, свежо сирене и трохи с пушен пипер“ за 11.00 лева, „Салата от кореноплодни с френско козе сирене“ за 12.00 лева или „Чери домати, скариди, тиквички, микс от салати с манго сос“ за 14.00 лева.

Предястията са три или четири и звучат добре. Например: „Мус от краве и овче сирене с трюфел, върху прясно изпечен ливански хляб, гарниран с чери домати, маслини и пресни подправки“ за 10.90 лв. или „Тартар от бон филе Блек Ангъс, селъри, омлет със сладко чили и майонеза с мастило от сепиия“ за 14.90 лв. Проблемът е, че звучат по-добре, отколкото изглеждат или се вкусват. Конкретно, мусът от краве и овче сирене с трюфел и т.н., с грамаж от 140 грама, ни накара да се почувстваме не особено добре, защото прекалено малки топки мус бяха шприцовани върху арабски хляб, който изглеждаше и имаше вкус на такъв купен от Метро (идеята за авторското тук се губи). Разочарование беше и че хлябът не се прави на място, а се купува.

Има отделна секция за две ястия „Ориз и паста“, като например „Оризови нудли със  скариди/ телешко, зеленчуци, яйце и кокос“ за 22.00 лева. С откриването на фаст фууд ресторанти за рамен и японска кухня в София преосмислянето на ценовата политика в тази секция може би ще е уместно.

Continue reading