Еволюция на тестото

Пицата в София отдавна не е просто бърза храна в картонена кутия, изядена на крак пред някоя спирка. През последните десетина години столицата окончателно се дипломира по отношение на пицата и дори и най-отявлените критици не могат да отрекат, че в София тя е на европейско + ниво.

Потребителите вече различават брашно „Тип 00“, знаят какво е “хидратация на тестото”, разпознават “леопардовата шарка” на неаполитанската пица и търсят автентичност. Софийският пазар на пици в момента се намира в етап на зрялост, доминиран от три основни направления: занаятчийско, street food и масово (вериги).

Неаполитанската вълна

Като че ли най-бързо развиващият се сегмент в София. Навлизането на италиански пещи на дърва или газ, които пекат при 450–500°C за по-малко от 90 секунди, промени представите за качество. Ключов фактор тук е качеството на суровините: домати „San Marzano“ DOP, биволска моцарела от Кампания и занаятчийски колбаси като Nduja и Prosciutto di Parmа. Софийската публика вече е готова да плати по-висока цена за пица, която е лека, лесно смилаема и направена с дълга ферментация (от 24 до 72 часа).

Street Food и културата „на парче“

Паралелно с класическото сядане в ресторант, София разви силна култура на “пица на парче”, но в нов, занаятчийски прочит. Римската пица (Pala или Teglia) с висока хидратация и хрупкава коричка стана хит сред работещите в центъра или в близост до молове. Тя предлага бързина, без да прави компромис с качеството.

Икономика на пицата:

  • Инфлация на суровините: вносът на оригинални италиански продукти повиши крайната цена. Средната цена на премиум- пица в София вече варира между 9 и 15 евро, като достига и 25.
  • Криза за кадри: намирането на обучени пицари (pizzaioli), които разбират от химията на тестото, е сериозен препъни-камък за бизнеса. Но те все пак се намират по-често и работят по-добре от готвачи за класически ресторанти.
  • Доставките срещу преживяването на място: пицата е най-доставяната храна от платформи като Glovo, Wolt и подобните им не само у нас, но и в световен аспект. Тя обаче не винаги преживява добре транспорта и особено неаполитанската пица. Най-добрите пицарии в София умишлено стимулират хапването на място.

Нямаме една, а много любими пицарии в София и се радваме на високото ниво, на което е пицата в София. За да не се разпростираме прекалено все пак, спретнахме 10 пицарии в София, които, според нас, си заслужава да се поздравят за добрата работа. Взимаме пред вид качество на тестото, автентичност на съставките, цена, атмосфера и консистентност на вкуса. Структурираме с плюсове и минуси, така че да изберете според настроение и състояние, било то финансово или ментално.

1. Olio d‘Oliva

Разположена в центъра на София, Оливата е синоним на италианска традиция и абсолютен пуризъм на технология и съставки.

Плюсове: Феноменално въздушно тесто с идеална хрупкавост,  брашното е тип 00, доматите – „San Marzano DOP“, мортаделата е от Bologna, шамфъстъкът – от вулканично Бронте в подножието на вулкана Етна на Сицилия, буратата е занаятчийска и с безупречно качество. Майсторът е италианец и това се усеща във всяка хапка. Уютна и непретенциозна атмосфера.

Минуси: само една локация, която е много малка, в пиковите часове се чака дълго дори за резервация, което дразни публиката, резервации се правят за дни напред, цените са в по-високия сегмент.

2. Franco‘s Pizza

Един от пионерите, които наложиха достъпната неаполитанска пица на ул. Хан Крум. Вече го няма там, но локациите са междувременно 6 за целия град и за два вида пица + една за сандвичи и една за тирамису. Franco’s доказа, че добрата пица може да бъде бърза и на разумна цена, за което ние, софиянци, сме му задължени.

Плюсове: изключително бързо обслужване (пицата излиза за минути); перфектно съотношение цена-качество, многобройни локации, така че да не слизаме до центъра за пица, ако не ни се иска.

Минуси: почти никакви, ако знаеш къде отиваш. Концепцията е “ядеш и ставаш“. В най-централната локация – на бул. Цар Освободител- има опашки за сядане на маса, нужно е търпение.

3. La Terra

Варненецът Радостин Кирязов е главен идеолог и мотор зад менюто на La Terra – безспорно най-големият авторитет, пицайоло с италианска диплома и международно признание и изобщо двигател на пица-културата в София. Ла Тера е единствената българска пицария, която системно попада в престижния международен гайд „50 Top Pizza Europe:.

Плюсове: меню, базирано на авторското тесто на Радостин Кирязов с 48-часова студена ферментация, баланс между два италиански стила – хрупкава Classic и въздушна, високохидратирана Romana, лятна градина и италиански деликатесен магазин на място.

Минуси: локацията в Манастирски ливади е трудна за достъп в час-пик; цените са в премиум сегмента (€12 – €20 за пица); резервациите за уикенда са абсолютно задължителни седмици по-рано.

Continue reading

Manzo

Да наречеш ресторанта си просто „Месо“ (Manzo) в столица, където претенциите често изпреварват възможностите, е ясен знак за самочувствие. Manzo не се опитва да бъде класическа италианска пицария, амбицията тук е по-висока – „модерен тоскански стекхаус с градски шик и авторски почерк“.

Разположен на улица Раковски, Manzo печели от централната си локация, но плаща данък на градската среда. Паркирането в района вечер е меко казано кошмарно. Пеша, с обществен транспорт или с такси – това са най-удачните варианти, за да няма изнервяне още преди да сме седнали на масата.

Интериорно вътре всичко крещи „модерен индустриален шик“ или дърво, желязо и приглушена светлина. Масивни маси от дъб, които трябва да напомнят за автентични тоскански месарски халета, частично отворена кухня (витрина) и капацитет от 60 места – всичко това прави пространството сравнително компактно. И тук се сблъскваме с първия по-сериозен структурен компромис на заведението. В стремежа си да максимизират капацитета, управителите са разположили масите изключително близо една до друга. Ако сте на маса за двама, уединението ви е илюзорно – буквално можете да чуете разговора на съседите и да разберете какво са си поръчали за десерт. Когато ресторантът се напълни вечер, акустиката става тежка, нивата на шум се вдигат рязко и романтичният елемент, който дизайнът иска да внуши, отива на кино.

Менюто е компактно, фокусът е ясен: малко, но добре подбрани позиции, разделени между антипасти, паста и месо – на скара с дървени въглищa, на тиган и т.н. Има и фокачи, и пици, и бъргъри. Цените ясно позиционират ресторанта във високия сегмент за дори ненормално скъпата София.

На няколко пъти опитвахме различни ястия, или взехме контролни проби, както би се изразила БАБХ, които ни оформиха добра представа за мястото. Менюто е в интернет и ще ви спестим рецитирането му, ето няколко наши впечатления.

Салати и предястия (Антипасти):

Салата с козе сирене и смокини. Комбинацията между сладкото и соленото сирене е класическа и приятна, но кухнята беше малко по-щедра с дресинга, което беше отнело от свежестта на зелените салати. Малко предвидима комбинация от вкусове, няма кой знае какво вълнение, което цената й може би предполага.

Емблематичният за мястото Тартар Авокадо от кълцано говеждо със салца от пушено чипотле – много добро попадение. Месото беше фино кълцано на ръка, авокадото придава добра текстура. Пушената нотка на чипотлето придаваше характер, който за някои клиенти може да се стори една идея по-интензивен и леко да засенчва вкуса на чистото месо, но като цяло – много добре изпълнено предястие.

Паста и ризото:

Пастата е лакмусът за всеки италиански ресторант, а Талиолини Ал Тартуфо е ястие, което може да изнерви по-малко можещите готвачи. Пастата беше наистина al dente, а сосът от манатарки и трюфел беше с много лека и гладка текстура, с лека землистост и вкусово премерен – без излишно наблъскване на много манатарки, за да компенсираме липсата на трюфел. Проблемът тук е по-скоро в съотношението цена-грамаж. За цената си порцията е по-скоро символична, да не кажем дегустационна. Това в Италия може и да върви, но в страната на манатарките си трябват няколко грама отгоре.

Скара и месо:

Основният фокус на Manzo са стековете и тук кухнята заслужава комплименти.

Стековете ни (Стриплойн, Фланк и Рибай) пристигнаха с карамелизирана коричка от високата температура на скарата и топъл, розов център, без излишни сиви ивици по краищата. Качеството на суровината е високо, месото е крехко и сочно.

Има и шницели, и свинско, и някои морски дарове, и пица, и бъргъри, но nomen est omen – Manzo е място за месо и ако ще давате тези грешни пари, по-добре ги дайте за месо.

Десерти:

За тях питате на място, при нас приемливият вариант беше …. тирамису. Когато е добро, тирамисуто с една хапка може да ви обясни защо го има по целия свят. Тук то беше nonchalant-но добро: въздушно, кадифено, с качествено еспресо и Амарето, и основният плюс за нас – не беше прекалено сладко.

Обслужването в Manzo оставя смесени чувства и е зоната, в която ресторантът показва своите слабости и напомня за типичните проблеми на българския пазар.

Посрещането е любезно, но в момента, в който заведението се напълни, сервизът започва да се „пропуква“. Поръчките на храната и напитките пристигат с хаотично темпо. В по-късен етап от вечерта се наложи няколко пъти да улавяме погледа на сервитьора, само за да поръчаме допълнително вода. Персоналът изглеждаше дезориентиран от пълния салон.

Винената листа е сериозна и предлага класически италиански етикети. Определете си бюджет и не се оставяйте сервитьорите да ви бутат към най-популярните, или скъпи, зависи от часа на посещението ви, позиции в листата.

Manzo не е евтино заведение и никога не е претендирало да бъде такова. Вечеря за двама с две предястия, две основни месни ястия, бутилка вино среден клас и десерт, лесно преминава границата от 150+ евро.

Много е трудно някой ресторант в София да оправдае подобна сума и Manzo, честно казано, не предразполага всеки да влезе в него, но качеството на продуктите е високо и готвачът знае какво прави. Сервизът и теснотията в салона могат да ви накарат да се чувствате сякаш сте надплатили за преживяването, но ако не ви пука много за това, може и да опитате едни от най-вкусните стекове в София.

Много хора мислят така и затова резервациите са задължителни. Manzo е на ул. Г. С. Раковски 193, тук https://manzo.bg/ и в социалните мрежи.

La Capannina

Ако в София има ресторант с над петнайсетгодишна история и едновременно с това познат на забележително малък кръг от хора, това със сигурност е „Ла Капанина”.

Разположен на възможно най-централно място в града, на пл. „Народно събрание” 9, „Ла Капанина” е един от проектите на италианецът Джорджо Мартини и българката Жана Банкова. Други техни проекти са много добрата италианска бакалия – I Sensi – на съседната улица “Аксаков”, както и марката за дрехи Mason’s. Тандемът е показал завидна увереност в идеите и вижданията си през годините, както и в ценовата си политика.

Витрината на ресторанта сигнализира, че това е място за определена клиентела и съвсем не приканва масовата публика да се отбие на паста или кафе със сладкиш. Сигналът достига до целевата група и в резултат на това в „Ла Капанина” си дават среща политици, средни и големи „бизнесменски” фигури, техните съпруги и напоследък – богати чужденци, озовали се в София. 

Интериорът на ресторанта е този на класическия италиански ресторант, който се ремонтира веднъж на двайсет години, но не за да се промени, а за да се освежи. Налице е достатъчен, но не прекален уют; качествени и удобни, но не дизайнерски мебели; колосани покривки, скъпи и качествени посуда, прибори и чаши.

И храната е тази на класическия италиански ресторант, която обаче и на двайсет години няма да се ремонтира: капрезета и други не особено вдъхновяващи салати, рибена и някоя друга различна супа, различни видове паста, лазаня, телешко, свинско, риба, морски дарове (скариди, калмари, миди Сен Жак). 

Основните ястия са засмислени като класика, която някои биха нарекли класика, а други – скука. Ние тук нямаме драма, защото вкусът понякога иска успокоение, само вълнения не са полезни за здравето. Можете да опитате петле на фурна, патешко филе с балсамико и дюли, бистека фиорентина (месото се внася от Италия и Ла Капанина е мястото, ако искате да опитате истински флорентински стек в София ), Каталана – плато с пресни зеленчуци и риби и морски дарове (лаврак, бакала, морски език, скариди, лангустини и омар), спигола (лаврак), бакала (треска), морски език.

Хубавата италианска класика говори от предястията: сирене „Томино” запечено със спек, артишок Ала Романа, сирене „Таледжо” с манатарки, пресен артишок с пармиджано.

Паста: предлага се прясна и суха паста и се предполага, че това ще е силното място на Ла Капанина. Рецептите звучат интересно: спагети ала вонголе, пакери с домати и капери, талиолини с краб, равиоли с робиола. За да сте истински клиент на ресторанта е добре да знаете, че можете да поискате да ви направят каквато искате паста по каквато рецепта ви хрумне. Естествено, поемате и съответния ценови риск. Истината е, че пастата не винаги е ал-денте и гореща, при пастите с морски дарове се спестява приготвянето на рибен бульон, а при пастите с доматен сос често изглежда сякаш съставките за него са сглобени минути преди да се поднесе ястието. Има и други моменти, в които пастата е прекрасна, но за цените, които Ла Капанина търси някак си не е отговорно клиентът да се чувства като на казино.

Continue reading