Pavillion 37

UPDATE

Към края на 2025 година Павилион 37 е в ръцете на нови собственици, които са подчинили концепцията изцяло на обслужването на тази демографска прослойка, която живее или идва около/на ул. Оборище и която може да бъде наречена само по един начин: мутри. На масите има звънци, с които мутро-жените викат сервитьорите. Надали може да се намери по-откровен и целенасочен начин за девалвиране на бранша.

Pavillion 37 е на софийската ул. Оборище – улицата, подслонявала някога цвета на нацията, а днес – престъпници от всякакъв род и вид, но все още олицетворяваща абсолютно централния център на столицата.

С появяването на Pavillion 37 през април 2011 кулинарният ландшафт на улицата промени oкраската си и доскоро вегетирали и дори заплашени от затваряне кулинарни рядкости като съседната сладкарница като че ли поизправиха рамене, поотупаха се и се впуснаха отново в боя.

Какво толкова направи Pavillion 37? Ремонтира местното свърталище на хлебарки, известно в продължение на дълги години като „китайския на Оборище” до неузнаваемост и го закопча отвсякъде с метални обшивки и нитове по подобие на Айфеловата кула. Сложи италиански камък на пода и илюстрациите на Ясен Гюзелев от „Алиса в страната на чудесата” по стените (които понякога може да ви се стори, че надничат малко призрачно в чинията ви), изнесе маси на тротоара. Започна да пече закуски и хляб, които да продава на целия квартал. Напомни, че виното е основния придружител на храната и че няма нищо по-прекрасно от чаша вино в края на работния ден.

Малко по-конкретно: храната в Pavillion 37 е замислена да затваря кръга между домашна кухня, бистро и деликатесен магазин. Павилионът стартира рано сутрин, в 8.00 ч., със закуски – баници, мекици, пържени филии, бухти.

Следват обедните предложения, в които има салата, супа, две-три предястия, четири-пет основни и два десерта – повече от щедър обяд. Добре е, че винаги има едно или две вегетариански ястия между основните, защото месото не винаги е предпочитан избор за обяд. Рецептите са в стила на добрата бистро-кухня: булгур с маслини и стафиди, шпикован свински врат с печени картофи, дип с пушена скумрия, каперси и кростини, пилешко бутче със зеленчуци, батат и естрагон и т.н. Обядът е добре посетен, тъй като това е все пак абсолютният център на града и хора винаги има.

За пропусналите обяда има основно меню с достатъчно салати, хумуси, брускети и други леки ястия, докато към 19.00 не се появят вечерните предложения за деня. Те звучат малко по-сериозно от обедните, които все пак трябва да бъдат приготвяни бързо и просто, и покриват повечето групи продукти: риба или морски дарове, меса, вегетариански ястия.

През целия ден можете да закупите хляб за вкъщи, който се пече на място.

Готвачите на Pavillion 37 се сменят толкова често, колкото на повечето софийски заведения и това си личи по качеството на приготвяне на храната. Тук то се движи по тесен ръб и може би си мислите, че това е недопустимо за заведение, в което една вечеря за двама с бутилка вино лесно скача над 100 лева. За годините на съществуването му обаче стана ясно, че нищо не може да бие местоположението: дали храната понякога е откровено слаба, а сервитьорите – абсолютно неадекватни, няма значение – нито потокът от хора спира, нито цените падат. На улица Оборище на ресторантьорите са позволени неща, които на друга улица надали биха били възможни.

В защита на Pavillion 37 трябва да кажем, че желанието го има – този, който изготвя менюто със сигурност има вдъхновение, въображение и желание, остава и изпълнението да го догони. Концепцията за отворено през целия ден място, през което можете да минете за хляб, закуска, чаша вино или вечеря е прекрасна – тук също остава изпълнението да догони замисъла. Трябва една идея повече ангажираност. Например, ако предлагаш испанската закуска с тост, хамон и домати, то испанската кулинария, а отскоро и Юнеско (което е обявило тази закуска за световно културно наследство) казва, че хлябът е обикновено бял, препечен, доматите са настъргани, може да има, може да няма маслини и задължително се сервира зехтин към закуската. Не може да даваш доматите нарязани на кубчета – не само е кулинарно светотатство, а и повече работа.

Виното е едно от добрите неща в Pavillion 37, които пресоналът просто няма как да провали. Листата е интересна и с немасови вина, цените са дотолкова прилични, че винаги можете да намерите вино, което да не хвърли месечния ви бюджет в смут.

Другото добро нещо в/на Pavillion 37 е, че той е в противовес на хипстърията, която е заела околността (отсрещният ХлеБар, близката Фабрика Дъга и съвсем наскоро отворилата и също така намираща се отсреща Старата госпожа) и приютява хората, които не искат да пият крафт-бира или айрян и не искат да ядат мекици, пържени филии и бургери през 24 часа от денонощието.

Pavillion 37 се намира на ул. Оборище 37 и тук.

La Pastaria / Ла Пастариа

La Pastaria, подобно на „Щастливеца“, е ресторантски проект започнал извън София и в последствие пренесен тук. Първата La Pastaria, която посетихме е във Варна. Над десет години по-късно заведенията са 4, две от които в София.

За щастие, La Pastaria няма нищо общо с „Щастливеца“ и може да бъде учебник за много ресторантьори в България за устойчив бизнес и корпоративна идентичност. Всеки детайл от последната –   дизайн, меню, уеб сайт, детски кът, карти за отстъпка, продукти за вкъщи, доставки по домовете – е добре обмислен и цели да създаде у клиента чувството за постоянно качество и нещо познато и уютно, независимо от локацията си (стратегия, чието начало е поставено преди много години в САЩ и чийто успех е безспорно доказан).

Дизайн: в La Pastaria той е целулоидно американски и без арт-претенции, но много точно изпълнява целта си – да излъчва неоспорим уют, което е водещото за един ресторант с ясно съзнание за нишата, в която се позиционира. Във всичките заведения се спазва обща линия, разбира се, с напасване към конкретното помещение и местоположението му.

Кухня: La Pastaria, както показва името е, предлага италианска кухня. От една страна менюто казва, че ресторантът е за всички, които просто искат да хапнат вкусно, без излишни сложнотии, от друга се акцентира върху продукта и до всяко ястие в менюто е отбелязано дали е вегетарианско, без глутен или с био продукт. От две-три години насам La Pastaria залагат усилено на качествения, местен и вносен, продукт, като пишат произхода му в менюто: Кохо сьомга от с. Долни Окол, дивеч от Габровския балкан, телешки котлет от чифлик „Ливади“, телешко фермерско месо от Италия и т.н.

La Pastaria предлага салати, предястия, паста, пица, ризото, сирена и колбаси, основни ястия и десерти.

Някои от салатите звучат интересно, като например гриловани аспержи с трюфелов зехтин и артишок с печени гъби и зелена салата, други са традиционни като домати с печен пипер и фермерско овче сирене или „Цезар“. Големи като порции (200-300 гр), вкусни и абсолютно приемливи като цени (от 7 до 15 лева). Огромните порции на салатите са нещо, което отдавна си мечтаем да се смали в българските ресторанти, защото така се убива апетитът за къде по-интересните предястия и основни ястия, но точно в La Pastaria това няма как да стане, а по всяка вероятност никой и не го иска.

Предястията са внушителни като количество и са вкусни: телешки дроб по венециански, хрупкави тичвички с лимонено айоли, домашен пастет от гъши дроб и т.н. Както на много други места, те могат да спестят поръчването на основно ястие, което е добре за бюджета – най-скъпото е 15 лева.

Пастата и пицата в La Pastaria са точно това, което трябва да бъдат – класиката, която не напряга. Пастата може да е суха или домашна в позната до болка рецепта като болонезе или карбонара или в по-авантюристична като равиоли с тиква или папарделе „Чингиале“ – с рагу от глиган и манатарки. Идва ал-денте и гореща, не е мазна, сосът е толкова колкото трябва да бъде – нито повече, нито по-малко. Можете да поискате пастата ви да е от пълнозърнесто или безглутеново брашно: неочакван в ресторантска верига и затова още по-високо ценен жест. Съотношението цена-качество е едно от най-добрите в София – най-скъпата паста е 15 лева. Една идея повече леки рецепти за паста (зеленчукови, доматени) си желаем, защото в момента изборът се върти в кръг от доста тежки манатарково-месни рецепти.

Continue reading

Myiabi Japanese Restaurant /Японски ресторант Мияби

В България да бъдеш различен е повод често пъти  да бъдеш критикуван, не добре възприет и в крайна сметка – неразбран. Един от големите плюсове на това да бъдеш различен обаче е възможността да правиш нещата така, както смяташ, че трябва.

Мияби е различен още от основаването си в края на 2011: с това, че е единственият ресторант, предлагащ истинска японска кухня в София (не говорим за псевдо оризови креации, наречени суши); с това, че собственикът му изглежда като човек, от когото е по-добре да стоите надалеч (изобилно татуиран и гледащ страшно); с това, че удържа да не затвори през първите цели четири години, в които само верни фенове на добрата кухня и случайно заблудили се из старата част на София се отбиваха в него.

Локацията на Мияби показва, че явно и в идеалния център на София има как да останеш незабелязан: ул. Стара Планина 5 (започва от “Дондуков” и “Раковски” и върви в посока “Васил Левски”). Но пък нищо не стои пред пътя на телевизионната слава, така че когато през 2015 Петър Михалчев стана член на журито на  телевизионния формат “Мастършеф” посещаемостта е едно от нещата, които се промениха в Мияби. Резервацията вече е необходимост и в ресторанта се забелязват посетители, които изглеждат сякаш са объркали мястото, но по-добре така, отколкото мястото да пустее.

Храната в Мияби премина през своите славни и не толкова славни моменти, но към 2018 тя е много добра. Продуктите тук винаги са били пресни, приготвянето на храната в първите години от съществуването на ресторанта беше, макар и понякога бавно, с почти часовникарска грижа към детайла и вкуса. През лятото на 2015 имаше отстъпление, или по-скоро несправяне, с ордите желащи да опитат тази пуста японска кухня, но за щастие това беше временно явление и днес Мияби отново е рядко за София кулинарно удоволствие.

В менюто на Мияби има всички категории, необходими да създадат у начинаещия европейски кулинарен пътешественик представа за японската кухня:

Continue reading

Фабрика Дъга

Фабрика Дъга е бабата на хипстърската концепция за кафе и храна в София. С две локации в града, тя неуморно привлича хора с лонгбордове, бради, татуировки и подозрителна кулинарна култура и задоволява техните потребности от кафе и мекици.

„Мекичките“, както ги нарича самата Фабрика Дъга, са избрани за мото на двете заведения и каквото и да се предлага в менюто или да има на публикуваната в социалните медии снимка, думата „мекички“ не липсва.

Първата Фабрика Дъга се намира в старата централна част на София, на една от улиците, обект на сериозна джентрификация напоследък – Веслец. Доскоро по нея минаваха само живеещите там (рано сутрин и късно вечер), малкото на брой работещи наоколо и наливащите вода от чешмата пред Банята. С откриването на няколко заведения, както и пространство за споделени работни места, районът, за щастие, се оживи.

Фабрика Дъга на Веслец е място за кафе, сладкиши, сандвич, салата или закуска (степенувани в низходящ ред по повода за посещение). Кафето е повод за посещение: еспресо, филтър, включително по-бавният метод „Хемекс“ и студена филтрация, всички видове кафета с мляко.  Приготвени с качествени продукти и по правилния начин. Има и кафе от сорта „Гейша“ за ценители, маниаци или сноби (по избор) за 7,00 лв., останалите цени на кафето са абсолютно приемливи, не повече от 4-5 лева за „по-така“ вариантите. В това отношение Фабриката може да бъде обявена за един от броящите се на пръсти кафе-оазиси в София.

Сладкишите – тарталети, торти, профитероли, пайове, кремове и други – са с вкус на домашен сладкиш, който, ако не кулинарно откровение, поне не е химия. Почти равен придружител на кафето. Цени: 8.00 – 9.00 лв.

Започнали с мекиците и пържените филии, Фабриките плавно преминаха в територията на авокадо тостовете, яйцата по панагюрски, кус-куса, сандвичите с всички видове меса, на всевъзможните салати – с нудли, със сьомга, с киноа, че даже и на по някое основно ястие – там, където е логично да се намират всъщност. Изборът на свястно обедно меню в района около Веслец си остава хилав и като че ли всичко, което ви хрумне да готвите и продавате, ще се купи. Цените са като за хипстъри: салати за 12 – 15 лева в пластмасова кутийка, сандвичи – 12.00 – 14.00 лв., и най-сладкото отмъщение – бърканите яйца и омлета за 11.00 лева (но… как беше приказката за баницата?)

Има обедни и вечерни предложения, които звучат като стек с чимичури сос, пълнен батат с черен боб и сладка царевица, кус-кус със заатар и т.н.

Има задължителните за всички хипстъри напитки – Фритц Кола, Клуб Мате, (био!) айрян, Комбуча, Фрудада. Има бира, крафт, разбира се, има и вино, включително и винената Фрудада – малиново вино. Който пие малиново вино, по всяка вероятност заслужава и пълнен батат с боб и царевица.

Фабрика Дъга 2 – тук, на ул. Шейново 136, се развихря цялата мощ на атаката към хипстърите и те много се радват на мястото, винаги е пълно. То пък и мястото е чудесно, на ъгъл, срещу Телевизията, близко до Оборище и Докторската – все ловни полета на придошлите в София.

Тук е мястото да споменем интериора на двете места – за кой ли път интериор от студио Функт със светло дърво, черна дъска и т.н. Във Фабрика 1 е „упражнението“ – зле свалена мазилка от тухлените стени, зле поставени видими кабели и т.н., във Фабрика 2 – е „завършването“ с премислен и цялостно изпълнен проект, отварящи се към улицата дограми и светла и приканваща витрина на заведението.

Като вече неизменна част от софийския кулинарен пейзаж, за Фабрика Дъга могат да се правят заключения: тя е шарено, весело, уютно и tres-дизайнерско място, на което май наистина си заслужава само да пиете кафе и да хапнете по някоя паста. Менюто им е замислено по начин, по който не е изпълнено: мекиците и пържените филии продължават да са прекалено мазни, продуктите за сандвичите не са кой знае колко качествени и се режат неприятно дебело, подредбата в чинията е хаотична в най-добрия случай, а често – неугледна. Оставяме с впечатлението, че неможенето ни се предлага като небрежнячество, а това пък си е неуважително към клиента.

Фабрика Дъга обогатява града ни на ул. Веслец 10 и на ул. Шейново 136, на ъгъла със Сан Стефано и разбира се във Фейсбук и Инстаграм.

Nikolas 0/360º

На централната и едновременно с това супер закътана софийска улица “Райко Даскалов”, зад градинката „Такев“, преди доста години беше направен първият опит за заведение с индустриален дизайн и с азиатска кухня (странно защо с името Brasserie). И двете прекрасни, но явно изпреварили времето си и съответно – с кратък живот. Няколко заведения се наместваха на мястото през годините, докато през пролетта на 2016 на адреса не се появи Nikolas 0/360º.

Nikolas 0/360º носи името на създателя и главния готвач на ресторанта: Цветомир Николов. Да наречеш нещо на себе си иска кураж, самочувствие или его, а може би и комбинация от трите. Професионалната биография на Цветомир Николов звучи богато, макар и леко бегло. Това, което със сигурност може да се каже е, че той е навсякъде из медиите през последните години, т.е. за известността на личността и мястото се полагат достатъчно усилия. На сайта на ресторанта има даже секция “Медийни връзки”, в която можете да се насладите на всички обществени появи на Цветомир Николов. Активността в социалните медии е сериозна (за което браво), както и работата с т.нар. инфлуенсъри (It’s a no from us).

По отношение на интериорния дизайн Nikolas 0/360º взима умното решение да заложи на светлина, въздух и лекота. Дърво, стъкло и пастелни тонове създават чувство за уют още с влизането, което е рядкост в София. Има отворена, но не и съвсем открита кухня, така че любопитните могат да гледат, а незаинтересованите да бъдат оставени на мира. Има и тераса в задния двор.

Менюто в Nikolas 0/360º показва авторски подход и претенция за по-висока кухня. То е кратко, да не кажем, че това е първото място в София, на което дори ни се струва прекалено кратко, но лошо и в това няма. През последните години ресторантът заявява за себе си, че “по неповторим” начин съчетава българска и балканска кухня, но изведнъж в менюто блясва японско Wagyu телешко, което след балканската зявка е малко: “Ъъъ, извинете?”. Но, както и да е, оптимистично се гмуркаме в менюто.

Салатите са три като например “Литъл джем салата, крутони, тиква, печена чушка, микс семена и дресинг с горчица”, “Салата от шарени чери домати с прясно краве сирене, магданозено песто с лешници и домашен айвар” и “Гурме микс (каквото и да означава това) от бобови, бейби спанак, маринован червен лук, малинов оцет и зряло овче сирене”.

Предястията са три или четири и звучат добре: “Бухти от скариди и тиквички поднесени с млечен сос с мента”, “Tартар от диви скариди с ябълка, крокмач и пушен зехтин с цитруси”, “Телешки тартар с каперси, маринован червен лук, магданоз, горчица и квасен хляб”, “Селекция български сирена поднесени с ферментирал мед с трюфел (18м. зряло краве сирене, 8м. зряло краве сирене, прясно краве сирене)”, “Дъска колбаси от град Елена”.

Тук имаме какво да кажем за крокмача и то е, че освен ако шеф Цветомир не си го прави собственоръчно, в България има истински крокмач през кратко време от годината и на едно или две места в страната. Останалото е заблуда.

Основните започват гордо с въпросното Уагиу – цитат от менюто “най-вкусното говеждо” и продължават със силен акцент на месото: мляно месо, свинско, патешко магре, телешки стек. Има една риба, едно вегетарианско, което е ризото (поне не са зеленчуци на скара). Вегетарианците да хапват салати.

Очаквахме малко повече. В балканската кухня има изобилие от вегетариански ястия, а рекламираната на сайта като доставчик за морска храна Гърция предлага много повече неща от една масова риба.

Десертите – може би най-доброто в Nikolas. Има и за любителите на шоколада и за нелюбителите му. Има и на плодова, и на млечна база.

Заиграването със сосовете, съчетаването на компонентите в рецептите за основните ястия и десертите са точките, по които, според нас, Nikolas 0/360º  може да има авторска заявка. Засега повече заявка, отколкото реално изпълнение. Ястията имат по-безхитростни вкусове от начина, по който са написани. Не казваме, че не са вкусни – такива са, както и правилно приготвени, просто, както се казва в един стар виц, накрая, при връчването на сметката, остава едно не съвсем добро чувство. Да, в Николас е скъпо – 50+ евро на човек само за храна.

В събота има тематичен брънч – испански, френски, мексикански, гръцки, street food и т.н. Отново скъп, но поне ястията са замислени и приготвени с повече желание и вдъхновение. Има и обяд, в който има какво да намерите – и като цена, и като предложения.

При цялата социална и медийна активност, Nikolas няма обявени цени никъде – нито на сайта, нито в социалните си медии. Ако не са отговорните фотографи на менюта в Гугъл, няма да знаете какъв бюджет да отделите за посещение там и най-вече – дали искате да го отделите. Ресторантът е избиран два пъти – през 2017 и 2022 – за “Ресторант на годината” в конкурса на списание “Бакхус” и именно поради това чувстваме, че би трябвало да има малко повече отговорност към клиента.

Nikolas 0/360º е на ул. Райко Даскалов 3 и тук.

nikolas

Supa Star / Супа Стар

С отварянето на втората Supa Star правим това, което отдавна трябваше да стане: споделяме нашите впечатления за първия, вече раздвоил се, супен бар в София.

Културата на супените барове и кухни е неотделна част на градския живот в Германия, Великобритания или Щатите, но също така и в Северна Африка. А и защо не, супата е една от малкото храни, които могат да бъдат едновременно лесни за приготвяне и консумиране, чисти от химия, засищащи и даващи енергия.

Преди около пет години и в София се откри подобна съвременна концепция за супен бар: Supa Star. Един от първите интериорни проекти, с които funkt architects ни станаха известни, и в който изобилието от небайцвано дърво все още имаше някакъв чар, Супа Стар е симпатично, уютно и приветливо място и най-вече – премислена концепция, което си е феноменална рядкост по нашите земи. От дизайн, през име и лого до асортимент, проектът е осъществен по пазарно адекватен начин и е само логично да е успешен.

Супа Стар е пълна почти през целия ден и освен супи предлага сандвичи, салати и десерти. В голяма стъклена витрина са разположени 6 казана за супа с дневните предложения (в Супа Стар на Шишман), а до тях – останалите храни и напитки: айрян, сиропи и други безалкохолни, бира. Най-важното, супите, са точно това, което трябва да бъдат: разнообразни, с добри продукти използвани в достатъчно количество, т.е. без пестене, вкусни, в достатъчно количество и на прилична цена (2.80 – 3.50 лв.). Какво повече да иска човек?

В началото на деня, и на казана, са топли, после захладняват, но топлата храна и българите и без това е невъзможна връзка, така че надали имат кой знае какви оплаквания по въпроса. Ето малка част от супите, които можете да опитате в Супа Стар:

– Мароканска с нахут, мексиканска с бекон, турска леща, моркови с кориандър, минестроне, рибена, карфиол със синьо сирене, батат и джинжифил, боб с пушени гърди, пушена сьомга, тиквена с топено сирене или по азиатски, гулаш, различни видове пилешка, полска супа, авголемоно, от студените – вишисоаз, гаспачо, студена доматена, таратор. Към супите можете да добавите сирене, крутони или други, пасващи към рецептата, добавки. Всяка супа можете да вземете и за вкъщи.

Естествено, има и шкембе чорба, но като че ли при нея проличава концепцията на Супа Стар, която обслужва забързаните, винаги на диета и по всяка вероятност вегетариански маси от близките офиси, прес-групи и магазини – това е единствената супа, която някак си не е това, което трябва да бъде. Не, че не е вкусна, просто нека приемем, че Супа Стар няма да участва в спора за това къде е най-доброто шкембе в София. Това не ни се струва и страшно, тъй като всичките им останали супи са на ниво.

Сандвичите са от тези с месо, зеленчуци или риба между две големи филии хляб – хлябът е вкусен и съставките са прилични, без да са откровение, но проблемът е, че на втората хапка влагата от зеленчуците прониква до ръкава ви и конструкцията в ръката се разпада. Цените им са по-високи отколкото заслужават (около и над 3 лв.), както и тези на десертите, така че спокойно могат да бъдат пропуснати. Апропо, хляб: този, който се предлага към супите не е ок – химизирани, малки павенца от брашно.

С качеството на продукта и разнообразието от рецепти Супа Стар е повече от приятна придобивка за града ни и тъй като, в един или друг момент от деня си, всеки има нужда от супа, ние получаваме необходимото там.

Супа Стар е на ул. Цар Иван Шишман 8, на бул. Дондуков 17 и във Фейсбук.

supastar-041

Made In Home

Made In Home оформя единия край на събуждащата се в ресторантско отношение софийска улица Ангел Кънчев. Спомените ни за съществуването на ресторанта се простират около четири години назад във времето, когато той отмени леко мърлявия и непретенциозен „Пуфи“ и се вписа в околността сякаш винаги е бил там.

Фейсбук е основният канал за комуникация на ресторанта, където той има впечатляващ брой последователи – над 11 500. Името би трябвало да ви подготви за това какво да очаквате вътре, но за да няма изненадани, нека кажем за дизайна, че е … домашен. Вратите стават маси, вестниците отиват за облепяне на тавана, дървото преобладава, мебелите са различни като стил, има дантели, буркани, подправки. Ако това е нечия къща, тя е доста разхвърляна и психеделична, но такива са вижданията за стил и дизайн на собствениците (а и трудно може да се възпре собственик на ресторант, който иска да се изживява като дизайнер).

Многократно сме посещавали Made In Home преди да напишем това ревю. Първото ни посещение преди години беше доминирано от табелата „Запазваме си правото да не обслужваме клиенти по наша преценка.” и то така, че почти ни се отяде. Очевидно е, че всеки ресторант има това право, да го натриваш в носа на клиентите си е абсолютно ненужно и ни остави най-малкото озадачени. Явно сме от малкото такива, защото Made In Home е изключително добре посетен.

Въпреки, че в никакъв случай не е вегетарианско място, вегано-вегетарианската страна в менюто е силна от самото му откриване и наред с обичайните хумус, гуакамоле, разядки и многобройни салати, е видна и в обедното меню под формата на ястия от рода на фритата със сладък картоф, зелен фасул и тиква или например къри с бамя и гъби върху басмати ориз. Обедното меню принципно играе ролята и на дневно, тъй като включва по няколко ястия от вид. Едно примерно:

Картофена крем супа с мащерка – Чеснова супа с хариса – Корейска супа със свинско – Марокански кус кус – Йерусалимско печено пиле със земна ябълка – Задушено свинско с пащърнак и сайдер – Близкоизточни кюфтета от праз с млечен сос – Манастирска пъстърва на грил със зеленчуци на грил.

Made In Home усилено готви всичко и няма кухня, в която да не иска да се пробва: и рамен, и домашно прошуто, и претцели, и терин от патешки дроб, и телешки опашки, и гъмбо (характерната за Южна Луизиана яхния с концентриран бульон, морски дарове, бамя и какво ли още не). Звучи като мястото да има любопитен и начетен готвач и/или собственик и понякога резултатът е наистина интересен и вкусен. Също толкова често обаче просто някой мята някакви съставки в някакви съдове за някакви хора и ако се получи, получи, ако ли не, винаги могат да ви откажат да ви обслужат, нали така. Made In Home е обратен пример за това защо хората в кулинарията искат да се специализират в даден стил или насока – ако не посветиш достатъчно време на изучаването на детайлите, няма как да станеш добър.

Без да е прекалено скъпо, Made In Home в никакъв случай не е евтино място: ризотото е около 14 лева, бърканите яйца достигат до 12 лв., десертите са 7 лв. Както подобава на хипстърско място, тук се пие домашна лимонада или бира, селекцията с вината е разочароваща.

Made In Home е едно от успешните места в София с постоянна и вярна клиентела. За да се запази това и за в бъдеще, според нас, е важно да се осигури задължителен минимум от:

– храна – да се готви добре паста и ризото всъщност е трудна задача и това например са често проблемните храни в Made In Home. Както споменахме по-горе, понякога храните са недоготвени и недоовкусени. На залежал или некачествен продукт досега не сме попадали, така че явно доброто желание е налице, остава изпълнението да го догони;

– обслужване – пишем това бидейки абсолютно наясно с проблематиката и липсата на какъвто и да е квалифициран персонал у нас – все пак ако персоналът не е професионално подготвен, то нека поне да е по-приятелски настроен;

– атмосфера и общо впечатление – Made In Home е малко като парижките бистра – препълнени с маси и столове над границата на уюта. Всеки иска да прави бизнес, разбира се, и затова остава на нас да преценим дали искаме да ни отказват маса за двама, когато искаме да ги посетим в техния натоварен час.

MadeInHome2

Mister Uli / Мистър Ули

Мистър Ули води своето тихо и несмущавано от прекалено любопитни непознати съществувание в блок срещу Математическата гимназия на ул. Искър 54Б. Ако пропуснете табелата, която дава знак, че в задната част на схлупения блок има ресторант и се опитате да намерите информация за мястото в интернет ще попаднете само на страница във Фейсбук, която не е собственост на ресторанта и на отбелязване в Гугъл. Именно на едно от двете места прочетохме и най-доброто описание на Мистър Ули досега: „Долно, но вкусно!“.

Първите стъпки в ресторанта могат да бъдат съпроводени с лек шок за тези от вас, които не тачат чак толкова Матушка Русия – с влизането се озовавате пред стена, от която строго, но справедливо ви гледат Путин и Медведев, стюардеси от календар на Аерофлот, икони и буркани с разни неща. От масите към вас поглед могат да отправят Кеворк Кеворкян, лелки на преклонна възраст с вкаменени прически, към които се обръщат с „Госпожа директор“ или „Госпожа съдия“ и други подобни образи.

Ако това не ви откаже, продължете – към външната тераса отзад, ако е лято или към някоя сервитьорка, ако е зима. Може би ще си струва да останете.

Според нас собственикът на ресторанта е бивш сервитьор в някой ключов комунистически ресторант, който и до днес е запазил сервилната си походка и стойка, но няма да знаем как, защото всеки въпрос в Мистър Ули се посреща с враждебно недоверие. Сервитьорките са леко мърляви и сравнително адекватни, като винаги има по някоя, прекалила с бирата и друга, която е почти любезна и всички клиенти искат тя да ги обслужва.

Масите са лепкави, ако са отвън или с не особено чисти покривки, ако са вътре, лепкаво е и всичко по тях. Дават ви меню, състоящо се от няколко отделни листа, написани на ръка: “Днес”, “Салати”, “Още нещо”, “От морето”, „Десерти“, може да има и друг. Това е и първият момент, в който започвате да се успокоявате, че сте останали.

В „Днес“ може да има всичко: от патешко магре и заешко задушено през пържени тиквички, пържени чушки с доматен сос и миш-маш до крем супа с черни трюфели, фоа гра с черни трюфели и пълнена плескавица. Тук е и скарата, която обхваща всичко, което познавате от българската и сръбската, както и ястията от свинско, телешко, патешко, агнешко. Тук са и дреболиите, приготвени по разнообразни начини.

В „Салати“ освен обичайните заподозрени като шопска, овчарска, зелена и зеле и моркови, има и айвар, люта брънза, печен патладжан с домати и сирене, мандраджийски чушки, тарама и т.н.

В “Още нещо” се падат неща от руската или френска кухня като пелмени или бъркани яйца с трюфели, а „От морето“ идват както ципура, лаврак и пъстърва, така и по-интересните гаврос, фагри, синегрида,чат-пат някой морски дявол. През лятото има и миди – черни и бели. Именно белите миди във вино бяха това, което окончателно потвърди мнението ни, че в Мистър Ули се готви с любов към храната и с любопитство към кухнята на други народи, което е в крещящо противоречие с реликвите от стената, но въпреки това е факт.

Другото противоречие е огромното меню, което е едновременно атрактивно и най-вече прясно. Защото, за разлика от „Качамак“, чието огромно меню е просто едно не добре премислено струпване на ястия, някои от които залежават, в Мистър Ули не сме попадали на нещо, което да не е вкусно или прясно.

Както може да се предположи, водката е питието на часа в Мистър Ули. При подбора й се забелязва взискателност, подобна на тази при храната. Бирата и виното са за цвят, последното – в повечето случаи прокиснато.

Цените са такива, каквито трябва да бъдат – честни спрямо обстановката, вложения продукт и клиента. Двама човека могат да ядат и пият доволно за 58-60 лв.

Дали е дупка или страхотно място е спор, който даже няма нужда да бъде разрешаван, но със сигурност може да се каже, че в Мистър Ули се готви вкусно и с отношение към храната, което, за съжаление, вече е рядкост в София.

И въпреки това, именно цените могат да бъдат натежаващият аргумент да се върнете отново, тъй като в отношението към клиента понякога има сериозни минуси, като например моментът, в който печеният на място хляб свършва и ви се казва, че хляб няма и да си поръчате картофи, при условие, че наблизо има поне две пекарни, от които може да се купи хляб. Незаинтересоваността от доброто на клиента и дори желанието за унижаването му са неподходящи за 21 век и за по-нежни души, но Мистър Ули няма нужда да ви ухажва, той има своята клиентела и не се стреми да я увеличава.

Мистър Ули е на ул. Искър 54 Б, тел. за резервации: 02 983 34 22.

Вкусотилницата

Под това име е познато на кулинарните смелчаци, или пък на непретенциозните ядачи, мястото за бързо хранене на ул. Шишман 4.

Многократно сме споделяли с вас убеждението си, че бързата и уличната храна са показателни за кулинарната култура на една нация и с този пост отдаваме дължимото на един ветеран.

Ние познаваме Вкусотилницата от поне шест-седем години, може да са повече, може да са по-малко и регулярно ядем там на обяд. Заведението е от типа „с табли“ и наготвени храни в тави зад витрина. Има каквото се очаква да има: супи, салати, основни и десерти. Общата ситуация също е каквато се предполага, че трябва да бъде. С влизането, сравнително бързо, дори и да има голяма опашка, се изправяте пред строга лелка, която ви приканя със заповеден тон да избирате, която обаче винаги ще ви обясни, ако от пръв поглед не разбирате какво точно има или няма в една манджа или ако искате нещо от тава зад гърба й. На касата ви снабдяват с табличка – мъничка, явно купувана при отварянето на заведението, и мръсна – това са неща, които могат и трябва да се променят. Ако таблата е прекалено малка за да събере две чинии, тя непрекъснато ще бъде поливана с храна и от един момент нататък пластмасата просто не може да се освободи от натрупваната с години мазнина. Лично ние сме в състояние да преглътнем този факт, защото веднага се сещаме от какви съдове се дава една от най-вкусната храна на света по улиците на Бангкок или Сеул и предпочитаме да се концентрираме върху качеството на храната, но вие имате право да се погнусите.

Супите са четири-пет на брой и тук трябва да споменем факта, че след като преди пет години до тях отвори фамозната „Супа Стар“ броят им се увеличи и изписването им и поставянето на витрината започна да се прави с особена грижовност. Ползите от конкуренцията. Що касае самите супи, то рецептите им са по-скоро класика (топчета, леща, боб, пилешка, спаначена, шкембе, телешко варено), но качеството им по нищо не отстъпва на съседите, които не е зле от време на време да се отбиват във Вкусотилницата за сверка. Няма сила, която да накара подобни места за бързо хранене да режат, а не да стържат краставиците за таратора и това си остава едно от най-неприятните неща за консумиране, така че тук вие решавате дали да се измъчвате.

Салати – класически рецепти – шопска, зелена, зеле и моркови и подобните им – качество – доста ниско, защото се използват най-евтините зеленчуци. Няма как да е иначе. Избираме винаги най-свежо изглеждащата, главно като гарнитура към ястието.

Continue reading